Процедура на влизане в сънуване

Алексей Ксендзюк "Виждането на нагуала"

Непосредствената подготовка към влизане в сънуване трябва да започва най-много половин час преди лягане. Тя не изисква никакви задължителни ритуали и може да бъде напълно индивидуална. В нея обаче задължително трябва да присъстват следните компоненти:

A. Спиране на вътрешния диалог.

Б. Ритмично дишане.

B. Превключване на вниманието върху енергийното тяло.

Г. Намерение.

Ако живеете сам или вашите близки нямат нищо против заниманията ви със сънуване, не възникват никакви проблеми. Ако търпимостта на околните се разпростира и върху такива "странни" неща като автотренинга или медитацията, то това е добър претекст. Наистина, защо да не помедитирате преди сън или да се заемете с "психическа хигиена" за повишаване производителността на труда и общото здраве?

Във всеки случай елементът на преднамереност трябва да е минимален. Ако се замислите, няма нищо странно в това, че понякога не успяваме да влезем в сънуване само защото нашите странни занимания дразнят хората, които живеят с нас. Техният тонал е толкова агресивен, че се опитва да ни диктува своята воля даже когато спим. "Неуязвимостта" спрямо него се придобива с годините и предполага внимателно отношение към себе си и към света, в който сме принудени да живеем.

При това е напълно естествено, че "неуязвимостта" изисква от нас и да устроим по някакъв начин живота си в първото внимание. Разумно е да се избягват безсмислените препятствия в нашата практика - нали сталкингът съществува и за тази цел.

Да се организира животът в тонала така, че да се създадат подходящи условия за толтекска практика, е грижа не само на стал-керите, но и на сънуваните - особено в случай че вървят по пътя си самостоятелно, без надеждна сталкеровска поддръжка.

Във времената на Конкистата, както помните, толтеките са губили немалка част от своя живот за постигане на тази цел. И съдейки по всичко, това не само не им е пречило, но им е било и полезно.

А. Спиране на вътрешния диалог

Обстановката, предшестваща влизането в сънуване (неподвижност на тялото, пълна релаксация, неминуемо стесняване на полето на възприемане и превключеност на вниманието върху вътрешните усещания, т. е. интероцепция) не ни дава възможност да използваме активизацията на периферното зрение.

Затова е важно наяве - когато е възможно да се използва "походката на Силата" - да сме си изработили навик за спиране на вътрешния диалог и тялото ни да се е запознало със съпровождащата го съвкупност от усещания.

При пасивност и отпуснатост на тялото можем да предизвикаме спиране на вътрешния диалог по няколко начина. Всички те са достатъчно резултатни, ако сте подготвили тялото чрез описания по-горе сталкинг и чрез работата с перцептивното внимание наяве и ако сте катализирали енергообмена с ритмично дишане (за което ще стане дума по-долу).

Ефективни се оказват и техниките за преразпределение на вниманието между сензорните канали. Сред тях, както знаем, визуалният е най-"агресивен" (в смисъл на привличане на непроизволното внимание), затова е най-удобно подготовката за сънуване да се провежда със затворени очи. Превключването на доминиращото внимание върху слуха или осезанието може да работи оптимално, когато ритмичното дишане служи за енергиен фон.

Подобни методи на "превключване" с цел навлизане в променени състояния на съзнанието ползват йогите, будистите и даосите. Например знаменитите медитации върху чакрите не са нищо друго освен произволно превключване на вниманието от визуалния върху кинестетичния канал. Същото се отнася и за медитативните техники за "вдигане на Кундалини" или за съсредоточаване върху различни енергийни канали, разположени вътре в тялото или по неговата повърхност. Навсякъде тържествува кинестетиката.

В момента, когато перцептивният апарат се преустрои и съвкупността от осезателни впечатления от всякакъв род в йерархията на каналите на възприятие заеме мястото, което преди това е било отредено на зрителните впечатления, вътрешният диалог замира, а събирателната точка почти напълно губи своята фиксация. Това обаче не продължава дълго.

В случай че не е формирано намерение за влизане в сънуване или във второ внимание (както например става при йогите), преместванията на събирателната точка са минимални.

Част от вътрешните еманации се активира за сметка на изтласкване на същия обем външни еманации и тоналът започва да халюцинира: конструират се осезателни илюзии, все по-ярки и по-мащабни, след няколко години практика плътността на тези илюзии достига критически праг, разпространявайки възбудата по всички канали (чрез механизма на синестезията), и възникват "видения" и "гласове" даже в случай че йогинът не ги е индуцирал съзнателно.

Разбира се, тези продукти отразяват на първо място съдържанието на вътрешния свят на практикуващия. Спирането на вътрешния диалог тук се използва само в качеството на импулс, привеждащ възприятието в режим на са-мовглъбеност.

Изхождайки от казаното по-горе, редно е отново да осъзнаем какво влияние върху резултата от практиката оказва личното намерение. Йогинът, медитиращ върху сърдечната чакра, може да влезе в сънуване единствено по случайност, а толте-кът, практикуващ съсредоточаване в същата точка с цел влизане в сънуване, едва ли ще се срещне с виденията, които са обичайни и желателни за йогина.

Лесно е да се убедим на практика в това - и да разберем, че мистичното значение, приписвано на различните чакри в индо-будисткия окултизъм, е основано на субективни преживявания, които на свой ред се провокират от напълно определени метафизични нагласи.

Ако не искаме да повторим йогисткия опит, намерението за сънуване трябва да ни съпровожда неизменно в процеса на подготовка. Т. е. съсредоточаването върху осезателните впечатления (били те и на дланите или на "третото око") не трябва да бъде свързано с намерението да се установи какво става с вътрешните ни потоци, още по-малко пък със стремежа да се разбере тяхното съдържание.

Това е само инструмент за спиране на вътрешния ни диалог и нищо повече. Трябва да се занимаваме единствено със самото внимание, а не със съдържанието на сигналите, попадащи в областта му на концентрация.

Увлечеността на вниманието със самото себе си винаги води до спиране на вътрешния диалог. А цялото ни енергийно тяло благодарение на съзнателните и безсъзнателните мисли и натрупаната готовност за действие трябва да "помни", че спирането на вътрешния диалог в този процес е инструмент за навлизане в сънуване.

Друг метод за спиране на вътрешния диалог при подготовката за сънуване е фиксацията върху "перцептивната нула". Известни са два начина - първият се заключава в съзерцаване на абсолютна тъмнина през затворени очи (мимоходом се споменава при Кастанеда), вторият - във "вслушване във вътрешния звук". Според моя опит "вслушването" е по-ефективно. При "съзерцаване на тъмнината" се сблъскваме с няколко препятствия.

На първо място, трябва да бъдем уверени, че никакъв външен източник на светлина не ще проникне през клепачите ни, за да наруши концентрацията. На второ място, разсеяните сигнали, идващи от дълбините на собствения ни организъм, възбуждат ретината и предизвикват феномени като светещи кръгове, петна, неясни контури и т. н. На трето място, вътрешният диалог, който се опира най-вече на визуалния канал, при такъв тип концентрация на вниманието угасва бавно и неохотно.

Тези недостатъци може да бъдат неутрализирани чрез своеобразно неправене - например избираме за съзерцание светещо петно във вътрешното поле на зрението и го разглеждаме като реален обект. Този метод работи само в случай че практикуващият има наистина голям опит в техниката на спиране на вътрешния диалог.

"Вслушването във вътрешния звук" парализира вътрешния диалог бързо и качествено. Тази техника също е известна в йога и между другото се свързва от някои автори с астралната проекция - т. е. с това, което в нагуализма се нарича "отделяне на сънувано тяло".

Начинът е лесен за описание, но практическото му усвояване изисква време. Заключава се в това, че вниманието се обръща "навътре" в главата, а слухът се фокусира върху област, разположена в черепа в зоната между ушите, и се съсредоточава върху определен "звуков" фон - тихо съскане, свистене, отдалечено звънтене или бумтене. Веднъж уловен от вниманието, този шум се открива вече съвсем лесно.

При продължително съсредоточаване той като че става по-гръмък, отчетлив, обемен. Ако енергийният тонус е много висок, може даже да се превърне в рев, съпроводен с вибрации. (Понякога този ефект привлича неорганични същества.) В случай на възникване на рев с вибрации следва рязко и бързо преместване на събирателната точка. Така или иначе, когато "вътрешният звук" запълни главата, вътрешният диалог замлъква.

На първо време всичко, което изисква този метод, е тишина. Практиката показва, че при постоянни упражнения след време вътрешният звук ще може да се "чуе" даже при наличие на разнообразни пречки.

Гореописаните начини за спиране на вътрешния диалог с цел навлизане в сънуване се използват по правило вече в леглото, при максимално отпускане; най-удобно е това да се прави по гръб. Тук обаче за някои хора препятствие може да се окаже твърде бързото заспиване - тогава е по-добре подготовката да се провежда в седнало положение, с облегнат гръб и с ритмично дишане.

Б. Ритмично дишане

От изброените компоненти на подготовката за сънуване само един е трудно да бъде проведен дискретно: ритмичното дишане, т. е. дишането, при което вдишването и издишването са с еднаква продължителност и не се менят до следващия дихателен цикъл (например вдишване - четири секунди, издишване -четири секунди, и така до края на сеанса).

Без този компонент не може да се мине, защото ролята на ритмичното дишане като начин за хармонизация на енергообмена на тялото с външното поле и като катализатор на преместването на събирателната точка е твърде голяма.

В предишните си книги вече писах, че този тип дишане е рефлекторно свързан с жизнената дейност на най-простите същества, практически нямащи описание на света. Затова той действа двояко: от една страна, възпрепятства активния вътрешен диалог, а от друга - постепенно заставя цялата повърхност на енергийното тяло "да диша", което само по себе си повишава нивото на енергията в организма. Именно тези фактори оказват толкова осезаемо катализиращо въздействие върху подвижността на събирателната точка.

Това упражнение не може да се изпълни незабелязано за околните, но и тук могат да помогнат вече приведените уговорки. Например винаги можете да кажете, че имате проблем със заспиването, а ритмичното дишане ви е препоръчано като безопасно успокоително и сънотворно средство (което си е почти истина) - и ето че сте "неуязвими".

Но този вид ритмично дишане, който се използва за влизане в сънуване, си има някои особености. Те касаят преди всичко скоростта и дълбочината на дишане. Например "пълното дишане", известно ни от хатха-йога, тук изобщо не е подходящо. Високата активност на коремните мускули, гръдните мускули и диафрагмата рязко активизира възприемането на собственото тяло.

Пък и всяко преднамерено дълбоко дишане усилва проприоцепцията - мощното движение на мускулите, участващи в дихателния цикъл, поддържа нашето внимание в рамките на "схемата на тялото" и не се съчетава с необходимата в случая степен на релаксация.

Дълбокото дишане е желателно да се използва само в първите пет минути за предварителна "вентилация" на белите дробове и за привличане на произволното внимание към самото дишане. По-нататък неговата дълбочина трябва да се нормализира, а цялото внимание да се съсредоточи върху ритъма му.

Скоростта на дишане зависи от енергийното състояние на практикуващия в дадения момент. Ако тонусът е нисък (а вечер физическата умора е нещо нормално), не бива да се пренебрегва бързото дишане, което по своите характеристики се доближава до холотропното. То активизира енергообмена, отваря блокираните области в енергийното тяло и с това значително повишава подвижността на всички полеви структури и сегменти.

Известно е, че при достатъчна продължителност на сеанса холотропното дишане самб по себе си може да доведе до "излизане от тялото" (т. е. движение на събирателната точка). И това е напълно естествено - тази дихателна техника не само отваря енергийното депо, но и нарушава цял ред привични стереотипи на разпределение на вниманието.

Както може да се очаква, препоръките тук са индивидуални. Продължителността и скоростта на бързото дишане зависят от вашата тренираност, т. е. от силата на дихателните ви мускули. Във всеки случай умората трябва да се избягва. Петнадесет минути умерено бързо ритмично дишане са достатъчни, за да се "раздвижи" енергийното тяло и да се отстранят най-сериозите пречки за преместване на събирателната точка.

След това може да се премине към естествения за вас ритъм, който да се поддържа поне още петнадесет минути, без да се нарушава. Аз например открих, че е напълно възможно да се запази ритмичното дишане до самия момент на заспиване, но - разбира се - тази способност не се придобива веднага.

И така, типичният алгоритъм на ритмичното дишане за влизане в сънуване може да бъде:

Обща продължителност на сеанса - тридесет и пет минути.

Първа фаза (бързо и слабо задълбочено ритмично дишане) - петнадесет минути.

Втора фаза (ритмично дишане в умерен ритъм) - двадесет минути.

Втората фаза успешно се съчетава с описаните начини за спиране на вътрешния диалог и за релаксация.

В. Превключване на вниманието върху енергийното тяло

Този етап от подготовката за влизане в сънуване е непосредствено свързан с релаксацията.

Тук трябва да се има предвид, че мускулните напрежения не само отвличат вниманието към поддържане на "схемата на тялото", възпрепятствайки по този начин формирането на сънуваното тяло и самото преместване на събирателната точка, но и голяма част от тях буквално изпълняват ролята на фикса-тор на събирателната точка в режима на първото внимание.

Неведнъж стана дума, че подвижността на събирателната точка се влияе от три фундаментални чувства, свойствени на човешкия вид само в първия режим на възприятие - страха от смъртта, чувството за собствена важност и жалостта към себе си. Върху тази идея е построена самата концепция на безупречността - техника, позволяваща живота ни в бодърстване да се превърне в "стартова площадка" за начало на странствания в Непостижимото. Тези чувства могат да се проявяват активно (и тогава лесно ги забелязваме), но най-често пребивават в състояние на "готовност".

Това са поведенческите и емоционалните стереотипи, които - по израза на дон Хуан - винаги се намират "на върха на пръстите ни". Не трябва да се отстраняват напълно, защото те гарантират елементарното ни оцеляване в света на първото внимание. Напълно сме способни обаче да ги изключваме за известно време и подготовката за сънуване е точно такъв случай.

физическото тяло удържа гореспоменатите чувства в състояние на работна готовност с помощта на неосъзнати мускулни напрежения. Тези напрежения, ако им се обърне специално внимание, практически никога не носят полезно натоварване в света на човешките действия - което за пореден път доказва тяхната "нефизическа" функция, ролята им на фиксатори на избрания начин на реагиране. С други думи - въпросните зони на мускулни напрежения са "трите ремъка", закрепващи събирателната точка в онази общочовешка позиция, която може да се нарече "загриженост" (в по-широк план - "загриженост за собствената съдба").

Пълната и основна релаксация може да избави практикуващия от тези "ремъци". Проблемът е, че практикът далеч не винаги знае на какво да обърне специално внимание. Класическата концепция за релаксацията разглежда тялото като комплекс от мускулни напрежения и блокове, които трябва да бъдат отстранени. Нито Шулц и неговите последователи, разработващи схемите за автотренинг, нито даже индийските йоги, използващи шавасана за максимално "отчуждаване" от тялото, не са си поставяли за цел да навлизат в толтекско сънуване и не са изучавали ефективността на възприятието в този режим.

За сънуваните е полезно да знаят за следните връзки на мускулните напрежения с фиксацията на събирателната точка. (В предишната глава говорих за преразпределение на енергията в "трите ремъка": слънчевият сплит - жалост към себе си; зоната на пъпа - страх; коренът на главния мозък - чувството за собствена важност. Мускулните напрежения са разпределени другояче.)

1. Страхът от смъртта (а също и всеки друг страх, доколкото той винаги е производен от своя първоначален задвижващ) се проектира върху всички мускули от коремната кухина и областта на слънчевия сплит. По емпиричен път това е известно от хилядолетия.

Например даосите насочвали вниманието си към долната част на коремната кухина, за да постигнат "невъзмутимост", и по такъв начин разхлабвали всички тъкани, разположени над въображаем център. Релаксацията на този участък обикновено се съпровожда от своеобразно чувство за "тежка пустота" и размекнатост.

Традиционният съвет на ав-тотренинга да се предизвика "топлина" в областта на слънчевия сплит е по-добре в този случай да се игнорира, за да се избегне излишно активизиране на енергийното тяло.

2. Чувството за собствена важност се проектира върху тази група мускули, която най-често взема участие в социалните комуникации. По правило това са мимическите мускули на лицето (тук трябва да се обърне особено внимание на мускулите на устните, челото, китките на ръцете, в определена степен -на плещите и предмишниците).

Ръцете автоматически удържат върху себе си значителен обем от вниманието, така че не е трудно да се разхлабят. Тук са напълно естествени и уместни усещанията за тежест и топлина, за които толкова често споменават инструкторите по релаксация. Що се отнася до мускулите на лицето, при тях е по-трудно да се постигне успех. Лицето на социалния човек е безсъзнателен "акомпанятор" на неговия вътрешен диалог. Затова всеки - дори мигновен - проблясък на вътрешен диалог предизвиква напрежение в един или друг мимически мускул.

Трябва да се помни, че чувството за собствена важност през цялото време сякаш държи "невидимо огледало" пред лицето ни. По този начин пред всеки от нас има невидим зрител, който се явява един от вечните партньори на вътрешния ни диалог. Ние безсъзнателно чакаме от този несъществуващ субект забележки и коментари като "Брей, каква тъпа мутра имаш сега!" или "С такава провиснала челюст си ама истински дебил!".

Всичко това практически никога не става обект на нашето съзнание, а в неопределен, недоизказан вид като че "виси" дълбоко зад нас. В процеса на релаксация можем само да отбелязваме упорито връщащите се фиксации на едни или други мускули на лицето, без изобщо да се замисляме, че това са най-упоритите отпечатъци на нашето социално самосъзнание, образа на Аз-за-другите, сътворено от чувството за собствена важност.

От собствен опит открих, че необходимото отпускане на мускулите на лицето се постига по-лесно на фона на "вслушване във вътрешния звук". Тази проста закономерност ми подсказа, че лицето не е нищо друго освен проекция на нашия вътрешен диалог.

Освен това чувството за собствена важност се проявява изключително интензивно при говорене, затова консервира мускулните напрежения около гласовите връзки в гърлото. Трябва да се отбележи обаче, че именно в гърлото чувството за собствена важност действа преди всичко като "защитник" на социалното лице (егото) - и тъй като всякакъв род "защита" на чувството за собствена важност от света на комуникациите поражда жалост към себе си, гърловият център се оказва в точката на пресичане на тези базови стереотипи.

3. Жалостта към себе си се проектира преди всичко върху мускулите на пояса на плещите, мускулите на гърба (особено в горната му част) и шията. Както бе казано, жалостта към себе си е своеобразна инверсия на чувството за собствена важност, така че неговите миазми лесно може да се "проследят" по мускулите на лицето и ръцете.

Това е своего рода разхождащо се по тялото "ехо" на жалостта, активираща се от време на време в първото внимание. Освен това на всички е известно колко чувствително е гърлото на посегателствата върху чувството за собствена важност - то е центърът, в който възникват всички оправдания и неизказани "призиви за милосърдие". Жалостта наред с накърненото самолюбие толкова често предизвикват спазми в гърлото, че е съвършено излишно тук да се обръща специално внимание на това.

Тъй като жалостта към себе си е безсъзнателен "антипод" на чувството за собствена важност (или може би по-скоро негова "реакция"), тя се изтласква в най-затънтените ъгълчета на полуосъзнаваното психично пространство. Снемането на мускулните напрежения в раменете и шията е най-сложно именно поради тази причина. Даже най-самоуверените типове почти всеки ден в процеса на социална комуникация мислено "прибират главата си в раменете" - и именно тук, в областта на ключиците, обикновено се разполагат упоритите мускулни блокажи.

За запознатите с техниките за релаксация всички тези сведения може да са тривиални. И наистина - всеки инструктор по автотренинг знае, че трябва специално да се работи с мускулите на стомашната област, лицето и раменете. Въпреки това на практика тези знания далеч не винаги са ефективни. Мускулните блокажи се възстановяват с удивителна упоритост, докато практикуващият интуитивно не разбере каква е причината. А резултатите от такава "интуиция" почти никога не се оформят вербално.

Нагуалистът тук има явни преимущества от момента, в който безупречността се превърне за него в жива ежеминутна практика - в психоемоционален фон, който позволява да се натрупа енергия за сънуване и за реанимация на личната връзка с намерението.

Наяве, занимавайки се с безупречност, вие готвите тялото си за правилно отпускане и за преместване на събирателната точка. Последователният мислен "преглед" на описаните групи мускули непосредствено преди навлизане в сънуване способства както за избавяне от сковаващата "схема на тялото", така и за оживяване на настроението за безупречност, благодарение на което сънуването става по-стабилно и се освобождава от масираното проникване на собствен безсъзнателен материал.

Самото превключване на вниманието върху енергийното тяло в режима на първото внимание трябва да се разглежда като ефективна техника на неправене, непосредствено предхождаща процеса на преход от бодърстване в сънуване.

Ясно е, че когато вече си е легнал и има намерение да сънува, човек фактически не може да използва другите методи на перцептивно неправене, изложени в книгите на Кастанеда. Очите му са затворени, визуалният канал бездейства (а нали именно визуалното неправене се смята за най-лесно и в същото време най-ефективно); по правило наоколо е тихо, което на свой ред означава, че и аудиалното неправене е трудно осъществимо (ако не се смята "вслушването във вътрешния звук"); осезателните (кинестетичните) сигнали са монотонни и не е желателно да се разчита на тях, тъй като за преместване на събирателната точка, както вече стана дума, е най-добре временно да се игнорира изобщо "схемата на тялото".

Запознатите с различните модификации на автотренинга и медитацията добре знаят колко лесно се развиват на този фон кинестетични илюзии - можете да усетите потоци топлина, хлад, вибрации и т. н., минаващи по отпуснатото ви тяло, и без особено напрежение да ги фиксирате със своето внимание.

Постепенно изпълвате тялото си с въображаеми процеси ("активизирате чакрите", очиствате каналите, хармонизирате ин и ян) - всички тези "правения" ви носят определена полза, но ви отвличат от навлизането в сънуване. Ако сънуване все пак протече, то е изпълнено с тонални халюцинации, прикрепени към предварително "направени" енергийни потоци или огнища, което изкривява вашето възприятие и ограничава свободата ви.

Превключването на вниманието върху енергийното тяло, от една страна, ни най-малко не нарушава постигнатата релаксация, нито пречи на бъдещото оформяне на сънуваното тяло, от друга - за физическото тяло се явява истинско неправене.

За първото внимание това е странно и неразбираемо занимание. По същество то е "безсмислен" опит да се усети неосезаемо-то. Дори самото намерение да се "усети" нещо, намиращо се на 15-20 сантиметра от повърхността на тялото, изкарва тонала от релси и оказва влияние върху силата на фиксация на събирателната точка.

Теоретически за постигане на ефекта на неправене точката за концентрация на вниманието може да се избере произволно, важното е тя да се намира в пределите на не-възприемаемия в първото внимание пашкул. Тъй като размерите на пашкула са индивидуални и се менят в зависимост от енергийното състояние, по-добре е да не се отдалечаваме на повече от 20-30 сантиметра от повърхността на физическото тяло.

Освен това удържането на вниманието е по-лесно в онези области на пашкула, където еманациите имат достатъчно висока плътност. Например долната част на пашкула (особено от коленете надолу) е силно разредена и да се съсредоточи вниманието някъде зад "дясната пета" би се оказало доста трудно.

И накрая, продължителното съсредоточаване на вниманието върху избран полеви сегмент от енергийното тяло влече след себе си преместване на събирателната точка в същата посока -и тук е необходимо да се направят някои съществени забележки, свързани с предпочитаните траектории на това преместване (подробно описани от мен в книгата "След Кастанеда: Понататъшни изследвания").

Сложността на ситуацията произтича от факта, че ние по никакъв начин и в никой режим на възприятие не сме способни да възприемем собствената си събирателна точка. За характера на преместването й можем да съдим само по косвени наблюдения и странични ефекти, а също - в случай на виждане - по съзерцанието на енергийната активност на друг практикуващ.

Както отбелязах з споменатата книга, съществуват две благоприятни за ефективно сънуване траектории на преместване на събирателната точка:

а) нагоре през зоната над темето с използване на централния енергопоток на пашкула;

б) навътре по центъра на "човешката ивица" от задната пластина на пашкула към фронталната.

Втората траектория има две разпространени модификации - към гърловия център и към слънчевия сплит. Когато произволно избираме точката (областта) за фиксация на вниманието върху енергийното тяло, длъжни сме да отчитаме тези фактори.

Значителна роля в такова неправене на тялото играе ритмичното дишане. Тъй като то събужда равномерния естествен енергообмен по цялата повърхност на пашкула, някаква (периферна) част на осъзнатото внимание може спонтанно да достигне повърхностните енергоструктури и смътно да ги фиксира във вид на неопределено "силово поле", сякаш обкръжаващо физическото тяло.

Това перцептивно явление е толкова разпространено, че даже се отбелязва в качеството на постоянен симптом, съпровождащ интензивните пранаями или сеансите на холотропно дишане (което, разбира се, не означава, че дихателните упражнения са необходимо условие за усещане на енергийното тяло - просто нерядко те се оказват катализатор, който позволява постигането на резултат значително по-бързо).

Опирайки се на събудената от ритмичното дишане чувствителност, практикуващият може лесно да превключи вниманието си върху тези части на своя енергиен организъм, които никога не са влизали в тоналното му описание на света.

Тогава той започва да усеща неосезаемото. Известно време неговото осъзнаване се наслаждава на самия факт на своето разширение, след което вниманието се "плъзва" в различна посока, става аморфно и в крайна сметка се разсейва, за да се върне в изначалното си състояние. Затова е нужно правилно и навреме да се избере точка на концентрация.

Опитът показва, че в първите години на практиката най-ефективни и безопасни са следните точки (зони) на прилагане на произволното внимание върху енергийното тяло в режим на сънуване:

1. Точката над темето.

2. Точката пред слънчевия сплит.

3. Точката пред междувеждието.

Във всеки от тези случаи въображаемата точка на фиксация на вниманието трябва да се намира не по-близо от пет см от повърхността на кожата и индукцията на концентрираното внимание не трябва да преминава към която и да било зона от физическото тяло.

Ако в точките, от които излиза мислената проекция на вниманието (темето, слънчевият сплит, междувеждието) се усеща топлина, хлад, вкочаняване, убождане, вниманието трябва да се отдалечи на още няколко сантиметра от повърхността на тялото, за да изчезнат тези усещания (което, разбира се, не означава, че в точките, от които излизат споменатите проекции, ще изчезнат абсолютно всички усещания - това не е нужно и често е невъзможно).