Световете на второто внимание и безупречността

Алексей Ксендзюк "Праговете на сънуването"

Освен всичко друго, пътят на непосредствената експанзия на осъзнаването ("психонавтиката") има някои неоспорими и принципни предимства. За разлика от технологичното развитие, този път предполага цялостност.

Тук всяко външно постижение в същото време е и вътрешно и така гарантира хармония в личностното развитие, която изобщо не е задължителна за технологичната еволюция на човека.

Какво имам предвид? Когато Карлос Кастанеда попитал нагуала къде се намират световете на второто внимание, доН Хуан му отговорил така:

В различните положения на събирателната точка. Тези положения са достъпни за маговете като следствие на движението на събирателната точка, а не на нейното преместване. Само днешните магове могат да извършват в сънуването такива пътешествия в други светове. Древните магове са били далеч от тях, защото тези пътешествия изискват от един маг върховна непривързаност и отказ от чувството за собствена значимост във всяка негова проява.

Старите магове не можели да пожертват всичко това. За маговете, които практикуват сънуване по наше време, това сънуване е свободата да достигнеш светове, които не се побират в ничие въображение.

Обърнете внимание на това условие - "върховна непривързаност и отказ от чувството за собствена значимост във всяка негова проява". Зад тези думи е скрита по-голямата част от психоемоционалния опит на безупречността - "върховната непривързаност" не е възможна, докато ни движат страхът от смъртта и самосъжалението.

Но какво общо има тук нашата вътрешна позиция, съвкупността от личните ни отношения към заобикалящия ни свят и собствената ни съдба, когато става дума за пътешествия на сънуваното тяло в далечните светове?

Ние вече сме свикнали с алегориите на Кастанеда - че безупречността ни позволява да натрупаме енергия, че енергията премества събирателната точка, че от количеството натрупана енергия зависи колко ще се премести събирателната точка и следователно кой от световете на сънуването ще можем да възприемем.

Тези обяснения са прости и ние лесно можем да си представим модела. Но каква е реалността, която се крие зад този модел? Много е важно тя да се осъзнае правилно, защото изкуството на сънуването се опира не толкова на технологичните похвати, колкото на качеството на осъзнатост на процесите, които осигуряват пренастройването на перцепцията и силата на вниманието. Трябва да се постигне и да се усети онова, което се крие зад тези думи.

Когато събираме привичния сензорен свят с всички негови ограничения, ние следваме определени перцептивни шаблони. Събирането на всеки един свят на сънуването също става с помощта на набор от шаблони.

Известно е, че по-голямата част от патерните, стереотипите и схемите ние научаваме още по време на детството, когато копираме социалното поведение на околните. Те възникват и се закрепят под влияние на трите базисни комплекса - страха от смъртта, чувството за собствена значимост и самосъжалението. Важно е да се отбележи следното: когато порасне, човек не губи докрай способността си да учи.

Разбира се, когато социализацията е завършена, той предпочита безкрайно да се повтаря, става монотонен и все по-непоколебим, но самата способност да научиш нещо качествено ново не изчезва. Човекът само спира да я използва. И това се случва точно поради това, че страхът от смъртта, чувството за собствена значимост и самосъжалението принуждават възприемащия да събира сензорните снопове по един и същ принцип.

Всяко отклонение от шаблона автоматично се изтласква като заплаха за човешката форма. Комплексите на небезупреч-ността стоят на пост. Те се активират всеки път, когато се появи и най-малкият намек за "отклоняване от курса".

По такъв начин ние не можем да се научим да възприемаме нещо качествено ново, защото страхът от смъртта, чувството за собствена значимост и самосъжалението не ни позволяват да го направим. Енергийната интерпретация (това, че безупречността ни позволява "да натрупаме лична сила") е вече резултат на субективните усещания, които изпитва сънувачът.

Неспособността за обучение чтесто се усеща като безсилие и недостиг на енергия. Практикуващият неволно започва да се бори със собствената си ригидност, от което се изморява още повече.

Но ако безупречността не е "надежда за съвършенство в бъдеще", а е реално чувство, което ни носи покой и отстраненост в настоящия живот, тогава тя ни освобождава от борбата и ни връща способността да се променяме и да се учим на нови перцептивни навици. Настъпва великата непривързаност към собствената форма, към обичайния начин на виждане и разбиране, с което всъщност се отваря прохода към световете на сънуването.

Чувството за собствена значимост не е само един емоционален комплекс, който често ограничава социалното ни поведение, влияе върху реакциите и формира характера на субекта, неговите симпатии и антипатии, мотивите и нивото на претенциозност на личността. Чувството за собствена значимост е едно хитро устройство, което преди всичко и най-вече влияе върху човешката способност към познание.

То филтрира постъпващите сигнали, изкривява ги и ги изтласква. Нещо повече, то сякаш против волята ни "решава", какво е близко и разбираемо за нас и какво ни е чуждо и далечно.

Този навик първоначално се е формирал като социален. Той сближавал привържениците, поклонниците, ласкателите, преграждал пътя на съперниците, на потенциалните и реални ненавистници и врагове.

По-подробно за неговия произход и механизъм може да се прочете в "Неведомият човек" (2005). Но психологията на възприятието е "глобализирала" чувството за собствена значимост и в ранните етапи на антро-погенезиса е превърнала обикновения инстинкт на примата във фундаментално препятствие по пътя на възприятието и познанието.

Чувството за собствена значимост прави "чуждите и далечни светове" несъществуващи.

Това положение е изключително важно за сънувача. Ако наяве нашият тонал е свикнал да се подчинява на неизбежния натиск на енергийното поле, да играе в социалната среда различни роли (някои от тях понякога силно накърняват чувството за собствена значимост), но в същото време да задържа позицията на събирателната точка на място със съгласувана и ясна перцепция на "този свят" - негласно приет за базисен, за "универсална опора", която осигурява оцеляването на биосоциалния организъм, тогава в сънуването и във второто внимание властта на чувството за собствена значимост над възприятието нараства многократно.

Защото човекът неслучайно е посветил десетки хиляди години на всестранната адаптация на осъзнаването си към определен тип енергообмен със средата. Ние не можем да бъдем излъгани лесно.

И ако сме постигнали понижаване на фиксацията на събирателната точка до степен, при която от време на време допускаме до осъзнаването качествено различни модели на събиране на сензорното поле, които притежават "светоподобие", ние безусловно разбираме, че "светът", който сме посетили, се е появил с наше позволение.

Ако този свят ни е чужд, неприятен или враждебен, достатъчно е да преместим събирателната точка и той ще изчезне от нашия опит, сякаш не е свят, а лош сън, призрак на възпаленото ни въображение. Защо трябва да се затрудняваме и да страдаме - да изпитваме страх, чувство за собствена значимост и жалост? "Забраната на перцепцията" е най-простото и радикално решение.

Ето защо дон Хуан отбелязва, че "такива пътешествия изискват от маговете велика непривързаност и пълен отказ от чувството за собствена значимост във всяка негова проява". Няма по-голямо препятствие за възприемането на чуждите и далечни светове от чувството за собствена значимост. Дори страхът не е свързан с толкова силна забрана за възприятието.

Първо, защото страхът е преди всичко само указател. Неговата задача е да покаже на възприемателя предмета на страха, ако не изцяло, поне частично; да даде представа, общ контур, за да знае субектът от какво точно се страхува. Страхът, ако се появява за първи път, обучава; той предлага опит.

А чувството за собствена значимост работи най-вече в две насоки: първо, то утвърждава самото себе си, тоест - повтаря се (аз съм от значение, аз съм важен - потвърдете!), и второ то има забранителен характер (аз забранявам на себе си да виждам или да зная, че заобикалящият свят не ме счита за важен). Затова чувството за собствена значимост силно огранича ва възприятието и познанието на всичко ново. Това чувство по начало е "подозрително", то се страхува от всичко, което може да не му съответства.

От негова гледна точка е напълно логично, че колкото по-малко възприятието и знанието приличат на обичайните, толкова по-голям е рискът то да се сблъска с отричането на едни или други компоненти на собствената важност.

Това не е хипертрофиран психологизъм, както може да ви се стори. Ние рядко осъзнаваме в пълна мяра, колко сме нащрек във всяка необичайна за нас обстановка. Наяве ние постоянно ограничаваме областта на възприемане, ако сме загрижени за впечатлението, което трябва да направим на дргите.

Това може лесно да се провери: дали има човек, който ще си спомни много странични подробности, докато се явява на изпит или интервю (събеседване), на конкурс или кастинг? Всички знаят за поразителното стесняване на възприятието в подобни ситуации.

Що се отнася до сънувача, попаднал в един или друг свят на второто внимание, той е стотици пъти по-уязвим. Ако не е работил достатъчно върху собствената си безупречност, тоналът му рефлексно активира и страха, и чувството за собствена значимост, което пък предопределя обема и съдържанието на перцептивното поле.

Случайно събраният образ или елемент от "далечния свят" ще бъде изтласкан на практика почти мигновено, а това на свой ред ще измести събирателната точка в "по-близка" и приемлива позиция.

От всичко казано дотук лесно може да се направи едно напълно практично заключение: способността на сънувача да възприема и да постига необичайни за човека перцептивни светове изцяло зависи от психологическите характеристики на неговата цялостна личност.

Психоенергийните способности на опознаващия субект в значителна степен са обусловени от зрелостта на неговия психологически свят, от неговите установки и ценности, които осигуряват самата възможност за специфичен контрол на осъзнаването и неговата саморегулация.

С други думи това е точно този случай, когато възможността да се придобие познание и Сила, която да се използва по предназначение, в съответствие с обективните закони, по които работи психоенергийният механизъм на човешкото осъзнаване, зависят от мъдростта и безупречността на опознаващия.