Цялостност и Свобода

Алексей Ксендзюк "Праговете на сънуването"

Постигането на цялостност и постигането на свобода са едно и също нещо. Цялостността е интеграция на всички области на психиката, на всички енергийни полета, от които се състоим, включително и онова, което нашият тонал възприема като "телесност". Окончателната цялостност се постига по време на "огъня отвътре" - прехода в третото внимание.

Цялостното същество излиза зад пределите на възприятието на стандартния тонал и за нас, оставащите тук, то "изчезва".

Тъкмо поради неразбирането на това, какво е "цялостност" и защо тя е "свобода", с търсенето на тази "свобода" се занимават най-различни учения и школи, но не я постигат. Те постигат психологическа, но не и екзистенциална свобода -свободата на цялото същество. Нашите методи и похвати могат да бъдат променяни, коригирани и уточнявани, но целта ("цялостност-свобода") е неизменна. Иначе това вече няма да е нагуализъм, а ще е нещо друго.

Свобода от какво? - често питат тези, които познават нагуализма само повърхностно. Най-абстрактният и в същото време най-конкретният отговор на този въпрос е: свобода от описанието. Това не означава, че ние се опитваме да отстраним тонала или да го разтворим в нагуала. Свободата е преодоляване на робството.

Ние не използваме описанието, ние сме негови роби, ние самите сме описание. И то ограничава не само нашето възприятие. То ограничава абсолютно всички наши свойства на действащо и живо същество. Описанието определя нашия енергиен потенциал, тъй като обуславя обема на поглъщаната и използвана от нас енергия.

Достатъчно е да върнем на описанието (тонала) статуса на инструмент и човекът получава нова степен на свобода. Инструментът може да се усъвършенства, да се шлифова, описанието може да се видоизменя и да се прави по-прагматично, но без ние самите да се превръщаме в такова.

От друга страна, можем еднакво ефективно да разглеждаме няколко описания на света и да ги прилагаме в случай на нужда, и все пак отново да не се "сливаме" с тези описания, да не разделяме личността си, следвайки несъвместими интерпретационни схеми.

Всеки път, запазвайки тази дистанция ("пространството на свободата"), можем да усилваме осъзнаването си, като прилагаме различните находки на един или друг вариант на описанието.

В крайна сметка "откриваме" по опитен път онова, което винаги сме знаели на теория - всяко описание е "направено" от нас и законите, по които се "правят" описанията, също са създадени от нас. Благодарение на това универсално осъзнаване на принципите на самото правене става интеграцията между първото и второто внимание, между всички светове и всички позиции на събирателната точка.

Може да се каже, че цялата тази интеграция се отнася само до "човешката ивица на еманациите". Но подобен начин на говорене не ни позволява да разберем същността на случващото се. "Ивицата" е само една дума, а ние вече си представяме нещо като коридор, или пътека, оградена от всички страни.

Думите ни объркват.

В реалността не съществува никаква "човешка ивица". Съществуват области, в които можем да приложим присъщото на човешкото същество (на неговия психически апарат и неговата биология) правене. След като интегрираме тази област, след като я съберем и осъзнаем напълно, ние сякаш очертаваме границите на "човешкото". И вече напълно събрани и "въоръжени", можем да хвърлим поглед навън.

Едва на този етап започва животът на цялостното същество и самото "странстване". Тоналът, изчерпал възможностите на човешкото правене, но притежаващ достъп до енергията на безкрайността (защото той е способен да насочи нататък вниманието си), за първи път се учи на правене от друг тип -такова, каквото никога не е познавал. Можем да допуснем, че първият успешен акт на това нечовешко правене е тъкмо онова, което наричаме "третото внимание" или "огънят отвътре.

Човек излиза извън границите на самия себе си - една рискована стъпка, но точно така се осъществява неговата свобода. Ако сме успели да осъществим правенето и да се задържим в новото състояние, ние условно казано, "преминаваме на следващия кръг от спиралата".

Не мисля, че там всичко ще е хармонично и безоблачно. Възможно е да ни очакват нови проблеми, чието разрешаване ще изисква още по-големи усилия. Защото така е устроен процесът на живота.

Човекът обича да съчинява митове за себе си и за света, да идеализира и мистицифира както целта на пътя, така и самия път.

Например духовните търсачи не могат да се освободят от една древна отживелица - търсачът да миспшфицира практиката си. Той не приема учението като технология и като инструмент - той си въобразява, че му е предоставена теория, която съдържа окончателната истина за битието.

Впрочем ако се замислим за смисъла на същинската двойка "тонал-нагуал", ще видим, че тя е оптималната установка, най-правилното настроение. Защото, колкото и да е парадоксално, точно от нея следва, че изобщо няма никаква истина.

Съществуват само нашето описание на света (тоналът) и непостижимата реалност, която стои зад това "описание" (нагуалът). За реалността не може да се каже нищо. Ето защо в тол-текската наука няма никаква истина за света.

Това настроение далеч не е очевидно за всички. Изглежда, че за първи път учението за трансформацията ясно разделя технологията от съдържателното описание.

Когато търсачът приема съдържанието (оценката, описанието), а не технологията, той става "роб" на конкретното учение - и дори не на самото конкретно учение, а на своята представа за него, става роб на собственото си въображение.

Така например почти във всяко учение съществува понятието за "свободата" като цел. Докато не се отъждествяваме с конкретно описание, ние мислим за свободата като за нещо позитивно. Ние просто знаем, че свободата е хубаво нещо.

Но потопим ли се в конкретното описание на избраната доктрина, вместо свобода получаваме само илюзията за нея. При християните това е "блажената любов", при будистите - "безличният покой, равнодушието", при последователите на кришна и бхагта - "буйният възторг, екстазът на съединението, духовният оргазъм", при даосите - "природност, близост до земята, хармония".

Ние вече не просто се занимаваме с практикуване, ние предизвикваме едно въображаемо настроение и автоматично го приемаме като настроение на самото учение.

Това е стереотип. И той ни води до лъжливото усещане, че зад всяко учение има свой "поток". При това свободата-та-кава-каквато-е изчезва.

Свободата е абстрактното. Между другото, точно затова дон Хуан, по думите на Кастанеда, е наричал учението на тол-теките "магия на абстрактното".

Ако все пак правилно използваме толтекското описание с неговата същинска двойка "тонал - нагуал", ситуацията ще блесне в чистия си вид: ние се стремим към свободата и на нас ни е даден инструмент за нейното постигане. Разбирайки това, с учудване ще открием, че във всички традиции има повече или по-малко удобни ефективни инструменти. И тогава ще можем правилно да ги използваме.

При това ние винаги ще си останем самите себе си - свободни.

А какво се получава обикновено? Човекът не използва примерно будистките техники - той става будист, не използва техниките на исихазма, а става християнин. Някои тол-теки правят същото: те не използват техниките, те стават "магове", виждат Орела, "неорганичната енергия" и т. н. Те са роби на приетото описание.

Всичко, което се случва с такива практикуващи е само проекция на техните очаквания, въображение и представи. В резултат, независимо от пътя по който вървим, ние не се доближаваме до реалността, а се занимаваме с реализация на собственото си безсъзнателно. То ни води в капан - в света на архетипите, в "склада на неосъществените желания", за да ги усилва безкрайно.