Собствената важност, Армандо Торес

Аз отидох в хотела в определения час, не чаках нито минута. Веднага видях как Карлос се спуска по стълбите, водещи към стаите. Здрависахме се и отидохме в ресторанта, където ни сервираха възхитителна закуска. В един момент аз исках да попитам нещо, но той ме накара да замълча. Закусвахме в тишина.

Когато приключихме, отидохме да се разходим по улица Донселес по посока на Цокъла.

Докато разглеждахме букинистическите магазини, Карлос ми каза, че той изобщо няма навика да се среща лично с хората, но моят случай е особен, защото той бил получил знак. Тъй като не знаех какво има предвид, аз предпочетох да мълча, тъй като всичко, което бих могъл да кажа, можеше единствено да покаже моето невежество.

Той добави, че аз не трябва да бъркам неговата отстъпчивост с личен интерес.

Аз много пъти съм казвал, че енергийното ми състояние не ми позволява да вземам ученици. По тази причина хората много пъти се разочароват от мен, но не и от пътя на воина!

Ние говорехме на различни теми. Той ми задаваше много въпроси за живота ми, поиска телефонния ми номер и ми каза, че следващата нощ ще дава прием в къщата на своя приятелка. Покани ме да му помагам, но ми каза, че нашите отношения трябва да си останат тайна. Казах му, че искам да отида и той ми даде адреса и времето.

В една от книжарниците, които посещавахме, намерихме екземпляр от една от неговите книги със заглавие “Една отделна реалност”. Тя се намираше на рафта на белетристиката и това много го обезпокои. Той изкоментира, че хората толкова са привързани към ежедневието, че дори не могат да помислят за тайната, която ни обкръжава. Когато срещнем нещо неизвестно, ние автоматично го класифицираме в удобна категория, а след това го забравяме.

Аз забелязах, че Карлос прелистваше книгите с интерес и понякога прекарваше ръка през тях с чувство на уважение. Той каза, че това са повече от книги, това са хранилища със знание и че трябва да се предадеш на знанието, и няма значение формата, под която то идва. Той добави, че информацията, от която се нуждаем, за да увеличим осъзнаването, се крие по тези места, за които мислим най-малко, и ако не бяхме толкова твърди, както обикновено, всичко в нашето обкръжение би ни разказвало невероятни тайни.

Ние трябва единствено да се отворим за знанието и то ще се устреми към нас подобно на лавина.

Разглеждайки масата, на която бяха изложени книгите с най-ниската цена, той беше възхитен от това колко евтини могат да бъдат прочетените книги в сравнение с новите. По неговото мнение това доказваше, че хората в действителност не търсят информация. Това, което те търсят, е статуса на купувач.

Аз го попитах той какво предпочита да чете и той отвърна, че му харесва да знае за всичко. Обаче в конкретния случай търсел книга с поезия, в частност някакво старо издание, което никога по-късно не е било препечатвано. Той ме помоли да му помогна да я намеря.

В течение на дълго време ние преобърнахме купища книги. В края на краищата той изрезе с пакет книги, но не и с тази, която търсеше. С виновна усмивка си призна:

С мен винаги така става!

Из всички подаръци, които сме получили, личната важност е най-жестокият. Тя преобразува магическото и пълно с живот същество в беден високомерен и непристоен дявол.

Показвайки краката си, той каза, че усещането за собствена важност ни кара да правим абсурдни неща.

Вижте мен! Аз веднъж си купих чифт прекрасни обувки, които тежат почти килограм всяка. Аз прахосах 500 долара, за да влача навсякъде огромните си обувки!

Заради нашата важност ние сме препълнени със злост, завист и разстройства, ние позволяваме да ни водят чувствата на удоволствие и бягаме от задачата за познание на самите себе си под предлози като: “това ме прави ленив” или “това е толкова изморително”! Зад всичко това стои безпокойство, което се опитваме да заставим да замълчи с все по-плътен и все по-малко естествен вътрешен диалог.

Друг път Карос ни каза, че демонът на важността не засяга само тези, които си мислят, че са учители, това е общ проблем. Един от твърдите му бастиони е собствената външност.

Това беше пункт, който винаги ме е травмирал. Дон Хуан имаше навика да разпалва моето негодуване, осмивайки ръста ми. Той имаше навика да ми казва: “Сред по-дребните има повече егоисти! Ти си дребен и противен; на теб не ти остава друг начин да бъдеш известен, защото иначе ти просто не съществуваш!” Той твърдеше, че простия факт да ме наблюдава предизвиква гадене у него, за което ми е безкрайно благодарен.

Аз се обиждах от коментарите му, защото бях убеден, че той преувеличава недостатъците ми. Но веднъж влязох в магазин в Лос Анжелис и разбрах, че той имаше основание. Аз чух как някой говори по посока на мен: “Дребни!” и аз се почувствах толкова раздразнен, че се обърнах и неистово го ударих с юмрук по лицето. По-късно разбрах, че този мъж не е говорел на мен, а просто си е броил дребните пари.

Един от съветите, които Дон Хуан ни даваше, беше в течение на нашето формиране като воини да се въздържаме от използването на това, което той наричаше “инструменти за увековечаване на себето”.

Той включваше в тази категория такива неща като огледала, дипломи, академични звания и албуми със снимки на личната ни история. Маговете от неговата група приеха този съвет в буквалната му форма, но ние, учениците, не му придавахме значение. Но все пак, поради някои причини аз възприех указанието му в крайна форма и оттогава не позволявам никому дори да ме фотографира.

Навремето при провеждане на конференциите аз обяснявах, че фотографиите са увековечаване на себеотразяването и че моето нежелание има за цел да поддържа удобна неопределеност относно моята персона. По-късно разбрах, че една дама, която беше сред помощниците и която се считаше за духовен водач, коментирала, че ако имала такова лице като моето-на мексикански келнер, тя също не би позволила да я фотографират.

Карлос продължаваше да обяснява, че собствената важност се храни с този същия вид енергия, който ни позволява да сънуваме. Затова загубата и е основно условие за нагуализма, тъй като това освобождава излишък енергия за наше ползване, а също така и защото без това предупреждение пътят на воина може да ни доведе до грешка.

Това е същото, което се е случило с много ученици, те започвали добре, икономисвайки енергията си и развивайки потенциалните си възможности. Но те не се усещали, че в степента в която получават сила, в същата степен отглеждат в себе си паразит. Ако възнамеряваме да отстъпваме под натиска на егото, по-добре да го правим като обикновени хора, защото маг, който се счита за важен, е най-тъжното нещо.

Имайте предвид, че личната важност е предателска. Тя може да се маскира под фасадата на почти безупречно смирение, тъй като тя не бърза. След цял живот борба е достатъчна малка небрежност, лекичко да се подхлъзнете и тя веднага като вирус, изведен в тишина, или като онези жаби, които чакат в течение на много години под пясъка на пустинята и с първите капки дъжд се пробуждат от летаргията и се размножават.

Да отчита природата й е задължение на благодетеля – да пришпорва важността на ученика, докато тя не се взриви. Той не може да чувства жалост. Воинът трябва да разбере как да бъде смирен на най-трудния път или той няма да има дори минимална възможност за успех под стрелите на неизвестното.

Дон Хуан удряше учениците си с жестокост. Той ни поръчваше да бъдем бдителни 24 часа в денонощието, за да държим на разстояние осемкракия АЗ. Естествено, ние не му обръщахме внимание! С изключение на Елихио, най-напредналия ученик, всички други се поддадоха на нашата позорна склонност. В случая с Ла Горда това беше фатално.

Армандо Торес. "Срещи с Кастанеда"