Снимки на Синият Скаут (Blue Scout, Patty Parlen)

Синият Скаут - вляво на младини, вдясно във втората половина на деветдесетте години.

http://sa.uploads.ru/yzD7M.jpg http://s3.uploads.ru/DcpPR.jpg

1997 г.

http://s4.uploads.ru/P39gK.jpg

Ученичка на дон Хуан, пришълец от друг свят, "дете" на Карлос Кастанеда и Карол Тигз.

Откъс от книгата на Карлос Кастанеда "Изкуството на сънуването" (Синият Скаут)

Сънувах един крайно нелеп сън. Карол Тигз стоеше край мен. Тя ми говореше нещо, макар че не можех да разбера думите й. Дон Хуан също участваше в съня, заедно с всички членове на неговата група. Те като че ли се мъчеха да ме измъкнат от някакъв мъглив, жълтеникав свят.

След упорити опити, по време на които ту ги виждах, ту ги губех от погледа си, те успяха да ме изтръгнат от онова място. Тъй като не можех да проумея смисъла на тези усилия, накрая реших, че сънувам обикновен, нелогичен сън.

Каква беше изненадата ми, когато се събудих и видях, че се намирам в къщата на дон Хуан, на някакво легло. Изобщо не можех да се помръдна. Нямах никаква енергия. Не знаех какво да мисля, макар че веднага почувствах сериозността на положението, в което бях изпаднал. Имах смътното усещане, че съм загубил енергията си вследствие на умората, причинена от сънуването.

Магьосниците от групата на дон Хуан изглеждаха крайно загрижени за моето състояние. Те постоянна влизаха в стаята ми, един по един. Всеки от тях стоеше кратко време, в пълно мълчание, докато се появеше някой друг. Струваше ми се, че се редуват да ме наглеждат. Бях твърде слаб, за да поискам да ми обяснят поведението си.

През следващите дни започнах да се подобрявам и те започнаха да ме разпитват за сънуването ми. Отначало не разбирах какво искат от мен. После ми стана ясно, поради въпросите, които ми задаваха, че ги измъчва мисълта за съществата-сенки. Всеки от магьосниците изглеждаше уплашен и ми разправяше горе-долу едно и също. Те упорито твърдяха, че никога не са били в света на сенките. Някои от тях даже заявиха, че не са знаели за съществуването му. Техните реакции и изявления засилиха объркването и страховете ми.

Всеки ме питаше следното: „Кой те заведе в този свят? Изобщо как разбра по какъв начин да стигнеш до него?“ Когато им казах, че скаутите са ми го показали, магьосниците просто не можеха да ми повярват. Те очевидно допускаха, че аз съм бил там, но след като нямаха личен опит, който да използват като база за сравнение, не бяха в състояние да проумеят думите ми. Въпреки това искаха да узнаят всичко, което можех да им кажа за съществата-сенки и за тяхното царство. Изпълних желанието им. Всички те, с изключение на дон Хуан, седяха край леглото ми и ме слушаха в захлас. Обаче щом направех опит да узная мнението им за собственото ми състояние, те се разбягваха точно като съществата-сенки.

Забелязах у тях и една друга смущаваща реакция, коята по-рано никога не бяха проявявали; тя се изразяваше във факта, че трескаво избягваха всякакъв физически допир с мен. Държаха се на разстояние, сякаш бях чумав. Това поведение така ме разтревожи, че се почувствах длъжен да им поискам обяснение. Те отрекоха този факт. Изглеждаха обидени и даже настояха да ми докажат, че съм се заблудил. От сърце се смях на напрегнатата ситуация, която произтече от това. Телата им се сковаваха всеки път, когато се опитваха да ме прегърнат.

Флоринда Грау, най-близката спътничка на дон Хуан, беше единственият член от групата му, който ме отрупваше с внимание, без да избягва допир с мен, и тъкмо тя се постара да ми обясни как стоят нещата. Каза ми, че в света на неорганичните същества аз съм бил изпразнен от енергия и зареден отново, обаче новият ми енергиен заряд бил малко обезпокоителен за по-голямата част от групата.

Флоринда всяка нощ ме слагаше да си легна, сякаш бях инвалид. Тя даже ми говореше на бебешки език — нещо, което останалите магьосници посрещаха с бурен смях. Но колкото и да се шегуваше тя с мен, аз ценях нейната загриженост, която изглеждаше съвсем искрена.

Писал съм за Флоринда и преди, във връзка с нашето запознанство. Тя несъмнено беше най-красивата жена, която някога съм срещал. Веднъж й казах съвършено сериозно, че би могла да бъде модел на модно списание. „Да, на някое списание от хиляда деветстотин и десета“, отвърна тя.

Флоринда, макар и в напреднала възраст, изобщо не беше стара. Тя излъчваше младост и здраве. Когато попитах дон Хуан на какво се дължи необикновено младежкият й вид, той ми отговори, че магьосничеството я поддържа в такава добра форма. Магьосническата енергия, отбеляза той, се възприема от окото като младост и сила.

След като задоволиха първоначалнато си любопитство относно света на сенките, сподвижниците на дон Хуан престанаха да влизат в стаята ми и разговорите им с мен се сведоха до откъслечни въпроси за здравословното ми състояние. Затова пък при всеки мой опит да стана от леглото наоколо винаги се намираше някой, който внимателно ме връщаше обратно. Не желаех грижите им, но явно имах нужда от тях; чувствах се слаб. Примирих се с положението си. Истински ме измъчваше само това, че нямаше кой да ми каже какво правя в Мексико, след като при последното си сънуване бях заспал у дома, в Лос Анджелис. Често разпитвах магьосниците за това. Всеки от тях ми даваше един и същ отговор: „Питай нагуала. Той е единственият, който може да ти обясни.“

Най-накрая Флоринда разчупи ледовете.

— Ти си бил подмамен в капан — ето какво всъщност се е случило с теб — рече тя.

— Къде съм бил подмамен в капан?

— В света на неорганичните същества, естествено. Нали ти от години се занимаваше тъкмо с този свят. Не е ли така?

— Разбира се, че е така, Флоринда. А можеш ли да ми кажеш каква точно е била клопката?

— Не съвсем. Мога само да ти кажа, че там си загубил цялата си енергия. Затова пък си се борил много добре.

— От какво съм болен, флоринда?

— Това не е болест; ти се бил поразен енергийно. Положението ти беше критично, но сега вече е само сериозно.

— Как е станало всичко това?

— Влязъл си в смъртоносна схватка с неорганичните същества и си бил победен.

— Не си спомням да съм се борил с когото и да било, Флоринда.

— Дали си спомняш, или не, е без значение. Борил си се и са те надвили. Не си имал никакъв шанс да се справиш с онези изкусни измамници.

— Значи наистина съм се борил с неорганичните същества, а?

— Да, и то на живот и смърт. Просто не зная как си оцелял след техния фатален удар.

Тя не пожела да ми каже нищо повече, само загатна, че нагуалът съвсем скоро ще дойде да ме види.

На следващия ден дон Хуан се появи. Държеше се много весело и ободряващо. Шеговито обяви, че е дошъл на визитация в качеството си на енергиен лекар. Прегледа ме, като ме измери с втренчения си поглед от главата до петите.

— Вече си почти излекуван — заключи той.

— Какво се е случило с мен, дон Хуан?

— Попаднал си в клопка, приготвена за теб от неорганичните същества — отвърна той.

— А как се озовах тук?

— Ето в това се крие голямата загадка — каза той с добродушна усмивка, като явно се опитваше да изкара нещата по-несериозни, отколкото бяха всъщност. — Бил си грабнат от неорганичните същества целокупно. Най-напред, когато си последвал един от скаутите им, те са взели в царството си енергийното ти тяло, а после пренесли и физическото.

Останалите магьосници изглежда шокирани. Един от тях попита дон Хуан дали неорганичните същества биха могли да отвлекат всекиго. Той отвърна, че това несъмнено е по силите им, и припомни случката с нагуала Елиас, който също бил пренесен в онази вселена, без да е имал никакво намерение да отива там.

Всички от групата кимнаха в знак на съгласие. Дон Хуан продължи да говори, като се обръщаше към тях, а за мен приказваше в трето лице. Той каза, че обединеното съзнание на определен брой неорганични същества първоначално е погълнало енергийното ми тяло, като е предизвикало емоционален изблик от моя страна: Желанието да освободя синия скаут. След това обединеното съзнание на същата група същества е изтеглило и инертната ми физическа маса в техния свят. Дон Хуан прибави, че без енергийното си тяло човек представлява просто една буца органична материя, която с лекота може да бъде манипулирана от нечие съзнание.

— Неорганичните същества са свързани помежду си като клетките на нашето тяло — продължи дон Хуан. — Когато обединят съзнанието си, никой не може да се мери с тях. Те са в състояние без всякакво усилие да ни измъкнат от убежището ни и да ни отвлекат в своя свят. Особено ако сме станали достъпни и сме привлекли вниманието им, какъвто е случаят с Карлос.

Стаята се изпълни с въздишките и възклицанията на останалите магьосници. Всички те изглеждаха искрено загрижени и уплашени.

Идеше ми да се завайкам и да упрекна дон Хуан, че не ме е спрял навреме, но си спомних колко пъти напразно се беше мъчил да ме предупреди и да ме отклони от подобно развитие на нещата. Той явно долови мислите ми и ми се усмихна многозначително.

— Сега ти се струва, че си болен — каза той, обръщайки се към мен, — понеже неорганичните същества са отнели твоята енергия и са ти дали от тяхната. Това е нещо, което би могло да убие всекиго. Само че, като нагуал, ти имаш допълнително количество енергия; ето защо си оцелял, макар и на косъм.

Споделих с него, че откъслечно си спомням някакъв доста объркан сън, в който се намирах в един обгърнат от жълта мъгла свят, а самият дон Хуан, Карол Тигз и другите магьосници от групата се опитваха да ме измъкнат оттам.

— Физическото зрение възприема царството на неорганичните същества като свят, обвит в жълта мъгла — рече дон Хуан. — Когато си мислел, че сънуваш някакъв несвързан сън, ти всъщност за пръв път си гледал тяхната вселена с физическите си очи. И, колкото и да ти се види странно, на нас това също ни беше за пръв път. Ние знаехме за тази мъгла само от магьосническите предания, а не от собствен опит.

Не проумявах нищо от думите му. Дон Хуан ме увери, че не е възможно да ми даде по-пълно обяснение, защото в момента нямам достатъчно енергия; добави, че трябва да се задоволя с това, което ми казва, и с начина, по който го разбирам.

— Но аз изобщо не го разбирам — заявих аз.

— Това не е кой знае каква загуба — отвърна той. — Когато се позакрепиш, сам ще намериш отговор на въпросите си.

Периодично усещах приливи на топлина; казах на дон Хуан за тях. Внезапно вдигах температура и докато бях сгорещен и потен, получавах необикновени, но тревожни прозрения относно моята ситуация.

Дон Хуан огледа цялото ми тяло с пронизващия си поглед. После ми обясни, че се намирам в състояние на енергиен шок; загубата на енергия временно ме е засегнала, а приливите, възприемани от мен като топлинни, всъщност били приливи на енергия, по време на които съм добивал краткотраен контрол над енергийното си тяло и напълно съм осъзнавал всичките си преживелици.

— Напрегни се и сам ми кажи какво се случи с теб в света на неорганичните същества — нареди ми той.

Отвърнах му, че отвреме навреме получавам ясното усещане, че той и останалите магьосници са отишли в този свят с физическите си тела и са ме измъкнали от примката на неорганичните същества.

— Точно така! — възкликна дон Хуан. — Добре се справяш. А сега превърни това усещане в картина на случилото се.

Не успях да изпълня нареждането му, колкото и да се опитвах. Тази несполука породи у мен една необикновена умора, която като че ли пресуши тялото ми отвътре. Преди дон Хуан да излезе от стаята, аз му казах, че ме мъчи силно безпокойство.

— Това нищо не означава — отвърна той равнодушно. — Гледай да възстановиш енергията си и не се тревожи за глупости.

Изминаха повече от две седмици, през които бавно се възстановявах. Въпреки това продължавах да се тревожа за всичко. Притесняваше ме най-вече фактът, че сам не можех да се позная; откривах у себе си известна студенина, която по-рано не бях забелязвал, някакво безразличие и дистанцираност, които приписвах на липсата на енергия, докато не усетих, че съм си я възвърнал. После осъзнах, че това е една нова особеност на моето същество, която постоянно нарушаваше вътрешния ми синхрон. За да предизвикам у себе си обичайните си чувства, аз всъщност трябваше целенасочено да ги призовавам и да изчаквам, докато се появят в съзнанието ми.

Друга новопридобита особеност беше странният копнеж, който ме обземаше понякога. Копнеех за някого, когото не познавах; това чувство беше толкова мощно и всепоглъщащо, че всеки път, щом го усетех, трябваше безспирно да крача из стаята, за да изпитам облекчение. Копнежът се задържа до момента, когато в живота ми се появи друг пришълец — един строг самоконтрол, който беше така силен и необичаен, че само наля още масло в огъня на моите тревоги.

Към края на четвъртата седмица всички магьосници решиха, че съм напълно възстановен. Те рязко намалиха посещенията си. Бях сам през по-голямата част от времето и предимно спях. Наслаждавах се на такъв отдих и спокойствие, че енергията ми започна осезаемо да нараства. Чувствах се съвсем укрепнал. Даже взех да правя гимнастика.

Един ден, някъде около пладне, обядвах леко и отидох в стаята си, за да подремна. Точно преди да заспя, докато се въртях насам-натам в леглото, за да се наместя по-удобно, някакво странно напрежение в слепоочията ми ме накара да отворя очи. Малкото момиченце от света на неорганичните същества бе застанало в другия край на леглото ми и се взираше в мен със своите студени, стоманеносшш очи.

Скочих на крака и изкрещях така високо, че трима от сподвижниците на дон Хуан се озоваха в стаята още преди викът ми да е заглъхнал. Те бяха поразени. С ужас наблюдаваха как момиченцето се приближи към мен и бе спряно от очертанията на моето сияйно физическо същество. Двамата се гледахме цяла вечност. То ми говореше нещо, което отначало беше непонятно за мен, но в следващия миг ми стана ясно като бял ден. Детето казваше, че за да разбера думите му, съзнанието ми трябва да бъде прехвърлено от физическото ми тяло в енергийното.

В този момент в стаята влезе дон Хуан. Той и момиченцето се взряха един в друг. После дон Хуан се обърна безмълвно и излезе. Детето се стрелна след него.

Вълнението, което тази сцена предизвика сред останалите магьосници, беше неописуемо. Те напълно загубиха самообладанието си. Очевидно всички те бяха видели момиченцето, когато то напусна стаята заедно с нагуала.

Аз самият също не бях на себе си. Чувствах се отмалял и имах нужда да седна. Бях усетил присъствието на момиченцето като удар в слънчевия сплит. То изумително приличаше на баща ми. Заля ме вълна от емоции. Дълго се чудих какво ли означаваше всичко това, докато накрая чак ми прилоша.

Когато дон Хуан отново влезе в стаята, аз вече се бях овладял донякъде. Едва не се задушавах от нетърпение да чуя какво би могъл да ми каже той за малкото момиченце. Всички магьосници от групата на дон Хуан се вълнуваха не по-малко от мен. Те го заговориха едновременно, а после се разсмяха, когато си дадоха сметка за това. Искаха най-Вече да установят дали има някаква еднородност в начина, по който бяха възприели външния вид на скаута. Всички бяха единодушни, че са видели момиченце на около шест-седем години, много слабо, с красиви, изтънчени черти. По всеобщото мнение очите му били стоманеносини и пламтели от някакво безмълвно чувство; тези очи твърдяха магьосниците, изразявали благодарност и преданост.

Всеки детайл от тяхното описание съвпадаше с видянато от мен. Очите на момиченцето бяха толкова блестящи и завладяващи, че всъщност ми бяха причинили нещо като болка. Бях почуствал тежестта на погледа му като натиск върху гърдите си.

Сподвижниците на дон Хуан си задаваха един сериозен въпрос, на който пригласях и аз — въпросът за изводите от тоба събитие. Всички бяха съгласни с мнението, че скаутът е частица чужда енергия, проникнала през стените, които отделят второто внимание от вниманието на ежедневния свят. Те твърдяха, че не са сънували и все пак до един са видели чуждата енергия, проектирана във вид на дете от човешката раса — следователно това дете съществуваше.

После заявиха, че сигурно има стотици, ако не и хиляди случаи, при които някаква чужда енергия се промъква незабелязано през естествените бариери и прониква в нашия човешки свят, но в традициите на тяхната приемствена линия, обхващаща поколения от магьосници, изобщо не се споменавало за подобни събития. Тревожеше ги най-вече фактът, че не съществували магьоснически предания, които да описват неща, от този род.

— Това ли е първият случай в историята на човечеството, когато става такова нещо? — обърна се към дон Хуан един от магьосниците.

— Според мен такива събития стават постоянно — отвърна той, — но никога не са се случвали по толкова открит и волеви начин.

— Какво означава това за нас? — запита го друг.

— За нас — нищо, но за него — Всичко — каза дон Хуан и посочи към мен.

Всички потънаха в неспокойно мълчание. Дон Хуан закрачи напред-назад из стаята. След малко спря пред мен и ме погледна втренчено, с изражението на човек, който не може да намери думи, за да изкаже смайването си.

— Изобщо не зная как да направя преценка на действията ти — рече той накрая с тон на пълна изумление. — Ти се хвана в капан, но не в такъв, от какъвто се опасявах. Твоят капан беше приготвен специално за теб и се оказа по-страшен от всичко, което би могло да ми хрумне. Аз се тревожех, че ще станеш жертва на ласкателствата и на изкушението да имаш слуги. Ала никога не ми мина през ума, че съществата-сенки ще ти поставят клопка, като се възползват от вродената ти омраза към оковите.

Дон Хуан веднъж беше направил сравнение между начините, по които всеки от двама ни реагираше в магьосническия свят спрямо нещата, които ни потискаха най-много. Той каза, без да се оплаква, че въпреки желанието и усилията си, никога не е бил в състояние да предизвиква такава любов, каквато неговият учител, нагуалът Хулиан, будел у хората.

— Моята безпристрастна реакция, която сега разкривам пред теб, е умението да казвам най-искрено: „Не е моя съдба да пораждам сляпа и безгранична любов; щом е така, така да бъде!“

— Твоята безпристрастна реакция — продължи той — се изразява в това, че не можеш да търпиш никакви окови и би пожертвал живота си, за да ги строшиш.

Изобщо не бях съгласен с него и му казах, че преувеличава. Аз нямах такива ясно определени възгледи.

— Не се тревожи — отвърна той със смях, — магьосничеството е действие. Когато му дойде времето, ти ще действаш според своето влечение, както действам и аз според моето. Моята страст е да се примирявам със съдбата си — не пасивно, като глупак, а активно, като воин. Твоята страст е да се втурваш, без умуване и капризи, за да строшиш нечии окови.

Дон Хуан ми обясни, че когато съм слял енергията си със скаута, действително съм престанал да съществувам. Тогава цялата ми физическа маса била пренесена в света на неорганичните същества и аз съм щял или да умра, или да си остана там, безвъзвратно изгубен, ако не била намесата на скаута, който отвел дон Хуан и останалите магьосници до мястото, където съм се намирал.

— А защо той ти показа къде съм? — попитах аз.

— Скаутът е съзнателно същество от друго измерение — отвърна той. — Засега е приел образа на малко момиченце и, явявайки се при мен в този образ, ми разказа, че е трябвало да вземе цялата ти енергия, за да се сдобие с количеството, необходимо за преодоляване на бариерата, която го е държала в плен при неорганичните същества. Сега той има човешки черти. Нещо, наподобяващо признателност, го е подтикнало да дойде при мен. Щом го видях, веднага разбрах, че с теб е свършено.

— Какво направи ти тогава, дон Хуан?

— Подбрах всички, които успях да намеря, особено Карол Тигз, и се пренесохме в царството на неорганичните същества.

— Защо пък точно Карол Тигз?

— Първо, защото тя има безгранична енергия, и второ, защото трябваше да опознае скаута. Това преживяване донесе нещо неоценимо на всички нас. Вие с Карол Тигз спечелихте скаута. А ние, останалите, се сдобихме с причина, за да прехвърлим физическата си маса върху енергийните си тела; ние се превърнахме в енергия.

— Как постигнахте това, дон Хуан?

— Съгласувано преместихме събирателните си точки. Нашето безупречно намерение да те спасим извърши необходимото. Скаутът само за миг ни отведе до мястото, където ти лежеше полумъртъв, и Карол Тигз те измъкна оттам.

Обяснението на дон Хуан беше неразбираемо за мен. Той се разсмя, когато се опитах да му кажа това.

— Как би могъл да ме разбереш, щом енергията ти не стига даже за да станеш от леглото? — рече той.

Споделих, че със сигурност зная много повече, отколкото разумът ми допуска, само че нещо просто е блокирало паметта ми.

— Липсата на енергия е онова, което държи паметта ти блокирана — заяви дон Хуан. — Тя ще проработи тогава, когато имаш достатъчно енергия.

— Значи, ако поискам, ще мога да си спомня всичко?

— Не е съвсем така. Независимо колко много искаш, ако енергийното ти ниво не отговаря на важността на това, което знаеш, спокойно можеш да се сбогуваш със знанието си — то никога няма да стане достъпно за теб.

— В такъв случай какво трябва да направя, дон Хуан?

— Енергията има свойството да се засилва чрез натрупване; ако следваш пътя на воина безупречно, в даден момент паметта ти ще се проясни.

Признах си, че докато слушах дон Хуан, изпитах абсурдното усещане, че се наслаждавам да се самосъжалявам, а в действителност изобщо не съм зле.

— Ти не само се наслаждаваш — каза той. — Преди четири седмици ти фактически беше мъртъв енергийно. Сега си само замаян. Тази замаяност и недостигът на енергия те принуждават да криеш знанието си. Ти несъмнено знаеш за света на неорганичните същества повече, отколкото всеки от нас. За древните магьосници този свят бил изключително важен. А Всички ние сме получили сведенията си за него единствено от магьосническите предания и описания, както вече ти казахме. Искрено те уверявам, че за мен е повече от странно, че твоето преживяване с пълно право се превърна в нов източник на предания за нас.

Както бях споменал, беше ми трудно да повярвам, че съм постигнал нещо, което самият дон Хуан не е направил, и сега отново му го казах. Не можех обаче да повярвам и в това, че той ми говори така само за утеха.

— Не се опитвам нито да те лаская, нито да те утешавам — отвърна той, видимо раздразнен от думите ми. — Просто излагам един факт от сферата на магьосничеството. Нямаш основание да се гордееш, че знаеш за царството на неорганичните същество повече, отколкото който и да е от нас. Това знание е безполезно; ето защо, макар и да си толкова сведущ, ти не можа да се спасиш самичък. Ние те спасихме, понеже те намерихме. Но без помощта на скаута щеше да е безсмислено изобщо да те търсим. Ти беше така безвъзвратно изгубен в онова царство, че само мисълта за това ме кара да изтръпвам.

Душевното ми състояние беше такова, че вълнението, което забелязвах у всички сподвижници и ученици на дон Хуан, съвсем не ми изглеждаше необичайно. Единствено държанието на Карол Тигз си оставаше непроменено. Тя като че ли напълно беше приела своята роля и ме подкрепяше във всяко отношение.

— Ти наистина освободи скаута — продължи дон Хуан, — но пожертва живота си в замяна, или пък свободата си, което е още по-лошо. Неорганичните същества пуснаха скаута, за да задържат теб на негово място.

— Просто не мога да повярвам в това, дон Хуан. Не че се съмнявам в думите ти, нали разбираш, но ти ми описваш такава нечестна маневра, че съм направо потресен.

— Всичко ще ти стане ясно като бял ден, когато престанеш да го смяташ за нечестно. Неорганичните същества търсят съзнание и енергия постоянно; ако им предоставиш възможност да се сдобият и с двете, какво ще направят те според теб? Ще ти изпратят въздушни целувки от отсрещния тротоар ли?

Знаех, че дон Хуан има право. Въпреки това не можех да запазя тази увереност за дълго; яснотата продължаваше да ми убягва.

Останалите магьосници отново се заеха да разпитват дон Хуан. Те искаха да разберат дали е помислил как трябва да се постъпи със скаута.

— Да, помислил съм вече. Това е крайно сериозен проблем, който този нагуал е длъжен да разреши — каза той и посочи към мен. — Както и самият той знае, двамата с Карол Тигз са единствените, които могат да освободят скаута.

Аз, естествено, зададох на дон Хуан единствения възможен въпрос:

— Как мога да го освободя?

— Има много по-добър и по-правилен начин да разбереш това, вместо да го научиш от мен — отвърна ми той с широка усмивка. — Попитай сънния пратеник. Нали знаеш, че неорганичните същества не могат да лъжат.