Форум Кастанеда

Announcement

Последвайте ни в групата Кастанеда, мистика и тайни!

User info

Welcome, Guest! Please login or register.


You are here » Форум Кастанеда » Религия и мистика » Различните паралелни реалности и многобройните версии на Аза


Различните паралелни реалности и многобройните версии на Аза

Posts 1 to 9 of 9

1

Различните паралелни реалности и многобройните версии на Аза

(Или пресичане на Успоредните линии, Успоредното същество, Преминаването на моста от мъгла, Скокът в пропастта ..; Квантовата физика и механика, Теорията на суперструните, Мембранната теория ..; Шарлатанинът Карлитос и Науката ..;) )

Все още не сме способни да дадем точна дефиниция на реалността, но може да сме сигурни, че изживяваме дадена реалност или реалности. Един от основните аспекти, който може да бъде виждан и като проблем, е, че приемаме нашето усещане за реалност като изначално вярно и абсолютно.

Освен в случаите, когато мислим, че сме си загубили ума, ние не поставяме под въпрос реалността и определено не я смятаме за относителна – което значи манифестирането на една реалност вместо безброй други алтернативни. Програмирани сме по този начин и от еволюционна и прагматическа гледна точна в това има логика.

Трябва да имаме представа за заобикалящата ни среда, за да можем да си създаваме стабилни модели, описващи ни реалността. Гледайки отстрани, е добре да оценяваме това умение, но проблемът е, че повечето хора се ограничават да вярват, че всичко на света е видимо и няма нужда да се задават въпроси.

Трагедията на абсолютната реалност

Начинът, по който схващаме реалността, е от фундаментално значение за живота ни, както индивидуално така и колективно. Конфликти, войни и геноцид се раждат от интерпретирането на реалността според нечии идеологии, вярвания и изкривени исторически факти, без значение колко ирационални са те в действителност.

Различните култури са отделени от различни интерпретации на реалността и всяка култура не поставя под въпрос, че нейната „реалност“ е абсолютна и вярна. Например модерният свят не осъзнава, че изживява една консуматорска лудост. Смятаме го за нормално и естествено, но то не е.

От плосък свят към Мегавселена

Ето нещо позитивно – философията, науката и културата се движат бавно към осъзнаването, че реалността не е една. Това означава, че начинът, по който усещаме реалността, може да е различен за всеки човек, култура или време. От зората на квантовата физиката науката е отворила вратите си за възможността за съществуването на паралелни вселени, понятие още познато като Мегавселена.

Всички тези концептуални достижения преоформят начина, по който виждаме реалността. Неща, които не са били поставяни под въпрос, сега са предмет на постоянно съмнение и неща, които са смятани за абсолютни, вече са „до някаква степен“. Това е голям напредък на човешкото познание.

Безкрайни светове и възможности

Основната идея на теорията за Мегавселената, която е подкрепяна от светила като Стивън Хокинг, Браян Грийн, Макс Тегмарк и Мичио Каку, е, че извън нашата Вселена съществуват други, които се подчиняват на същите закони на физиката, но в различна конфигурация. Това означава, че е възможно да има вселени, които са се развили по същия начин като нашата, но с някои незабележими разлики.

Може да има вселена, в която сте съществували или съществувате в същия исторически период, но в живота ви има незначителни разлики – например не сте боледували от шарка като дете, или не сте се явили на някой от изпитите си.

По-интересна е интерпретацията за „много светове“ на квантовата физика. Накратко тя казва, че определени наблюдения не могат да бъдат предположени с абсолютни стойности, защото има цял набор от наблюдения с различна вероятност и всяко наблюдение отговаря на различна вселена.

Това загатва, че всеки избор, действие или взаимодействие, което правим, има голям брой възможни изходи, които се събират в един в точно определената вселена – в паралелна вселена паралелният Аз ще е бил подложен на различни обстоятелства и ще е направил други избори.

Свързването на паралелните линии чрез съзнание от по-високо измерение

Големият въпрос е дали това са просто възможни паралелни реалности, или могат да се свързват една с друга, да разменят информация помежду си и дори Азът да прескача от една в друга. Даже съществуват теории, че понякога „сменяме“ реалностите, без да разберем, защото става моментално и промените са толкова малки, че не ги забелязваме.

Възможно е нашето съзнание да съществува в различни времеви линии при по-високи измерения. Някои невероятни състояния на съзнанието може да се достигнат чрез определени ентеогени (психоактивни вещества). Според хората, употребили ги, те дават възможността да се изпита многоизмерно съзнание.

Азът преминава през по-високи измерения и се извисява над времето, пространството и ограничението на първичната реалност. По този начин може да се добие информация за бъдещето, защото в някое още по-високо измерение времето няма линейност. Буквално може да се разхождаме из времето, както се разхождаме из пространството. В някое измерение би трябвало да е възможно да се разхождаме из всички времеви линии едновременно, сякаш скачаме от една версия на себе си към друга.

Да срещнеш другия си Аз

Въпросът е дали можем да имаме достъп до информация от нашето съзнание, съществуващо в по-високо измерение. С други думи, можем ли да „срещнем“ други версии на Аза, който съществува в други времеви линии? Замислете се например за възможността да видите по-успяла версия на самия себе си. Как ще се държи, как ще мисли, как ще говори? Какви навици би имал?

Да направим квантовия скок

Бърт Голдман е посветил целия си живот на изследването на тези възможности чрез програма, наречена Quantum Jumping („Квантово скачане“). Той вярва, че има определени методи, които да ни свързват с алтернативните версии на нашия Аз. След такова свързване ние наследяваме някои от чертите на алтернативната ни версия. Представете си да се срещнете с приключенската си версия или пък с версията на вас, която е световноизвестен писател. Какво бихте научили? Кои аспекти от личността ѝ бихте взели?

Погледнете начина, по който понякога се заклещваме в една плоска реалност и възможностите ни се струват много ограничени. След това се случва промяна в съзнанието ни и реалността се променя коренно. Вижданията ни се разширяват и започваме да забелязваме възможности, които не сме намирали за възможни досега.

Това изглежда точно като квантов скок между различни наши версии. Как се случва тази промяна? Какво ни кара да скочим? Как сме променили собствената си реалност? Това са въпросите, които трябва да задаваме в бъдеще.

Статията е дело на Гилбърт Рос и е публикувана в The Mind Unleashed.

Сайтът на Мегавселена 2015 г.

Last edited by Силвия М (26.10.2017 08:57)

2

Представям си за две години, кокво развитие има темата.
За новите последни научни открития всеки е чел.  :crazyfun:  :D

3

Дясностранно и лявостранно съзнание, Дарът на Орела

Силвио Мануел ми заговори — нещо, което рядко правеше. Каза, че енергията, от която имам нужда, за да приема ужаса, се намира в пъпа ми и че единственият начин да успея, е да се примиря, да се предам без да отстъпвам.

Жената Нагуал и Ла Горда останаха съвършено спокойни. Бях единственият, който умира. Силвио Мануел заяви, че както изхабявам енергията си, краят ми ще настъпи едва ли не след няколко мига и да се считам вече за умрял. Дон Хуан направи знак на жената Нагуал и на Ла Горда да го последват. Те ми обърнаха гръб. Не видях какво още направиха. Усетих как през мен преминава мощна вибрация. Реших, че подрънква смъртта ми; борбата ми приключи. Вече нищо не ме интересуваше. Предадох се на непреодолимия ужас, който ме убиваше. Тялото ми или конфигурацията, която считах за мое тяло, се отпусна, отдаде се на своята смърт. Щом пуснах ужаса да навлезе в мен, или навярно да излезе от мен, почувствах и видях разредена пара — възбяло петно на фона на жълта като сяра среда — да напуска тялото ми.
Дон Хуан се върна при мен и започна любопитно да ме разглежда. Силвио Мануел си тръгна и отново сграбчи Ла Горда за врата. Ясно видях как я захвърли като огромна парцалена кукла в облака от мъгла. После пристъпи в него и изчезна.

Жената Нагуал направи жест да ме подкани и мен в мъглата; аз тръгнах към нея, но преди да я стигна дон Хуан ме бутна силно и аз се завъртях през гъстата жълта мъгла. Не се запрепъвах, а се понесох и накрая паднах с главата напред на земята в ежедневния свят.

Last edited by Силвия М (26.10.2017 09:15)

4

.....

Ла Горда и аз бяхме така погълнати от нашите пътешествия зад стената от мъгла, че бяхме забравили за задължението си относно следващото неправене от серията на Силвио Мануел. Той ни казваше, че то може да бъде опустошително и че се състои в пресичането на успоредните линии със сестричките и тримата Хенароси направо през входа към света на тоталното съзнание. Не включи доня Соледад, защото неговите неправения били само за сънувачи, а тя беше прикривач.

Силвио Мануел добави, че очаква от нас да опознаем третото внимание, като непрекъснато се поставяме в краката на Орела. Подготви ни за сблъсъка; обясни, че пътешествията на един воин из безлюдните пясъчни дюни са подготвителна стъпка за истинското прекосяване на границите. За да се осмели да премине зад стената от мъгла, докато е в състояние на повишено съзнание или докато прави сънуването, воинът използва само една много малка част от тоталното си съзнание, а за да премине телесно в другия свят, той ангажира тоталното си същество.

Силвио Мануел беше приел идеята да използва моста като символ на истинското прекосяване. Според неговите разсъждения мостът е в съседство с някое място на силата; а местата на силата са процепи, коридори към другия свят. Той мислеше, че е възможно ние с Ла Горда да сме придобили достатъчно сила, за да издържим едно зърване на Орела.

5

Прекрачване границите на обичта, Дарът на орела

Понечих да я прекъсна с ръка, за да й задам въпрос. Исках да знам къде е била през цялото това време. Тя ми попречи много деликатно. Каза, че подбира грижливо думите си и че малкото време ще й позволи да каже само същественото.

Взря се в очите ми за момент, който ми се стори прекалено продължителен. Това ме подразни. За същото време можеше да поприказва с мен и да отговори на въпросите ми. После наруши мълчанието си и заговори нещо, според мен съвсем абсурдно. Каза, че ме е атакувала, както аз я бях помолил да направи, в деня, когато за пръв път сме прекосили успоредните линии, и че тя се надява атаката й да е имала резултат и да е улучила целта си. Прииска ми се да се разкрещя, че никога не съм я молил да прави нещо подобно. Не знаех нищичко за никакви успоредни линии и това, което сега ми разправяше, бяха врели-некипели. Тя затисна устните ми с ръка. Автоматично се дръпнах. Изглеждаше натъжена. Каза, че няма как да разговаряме, защото в момента сме на две успоредни линии и никой от двама ни няма енергията да ги пресече; само очите й ми подсказваха какво е нейното настроение.

Без никаква причина започнах да усещам, че се отпускам, нещо вътре в мен като че бе намерило покой. Усетих как по бузите ми се стичат сълзи. А после изведнъж ме облада съвсем невероятно чувство — за един кратък миг, но достатъчно дълго, за да разбута основите на съзнанието ми, или на личността ми, или на онова, което мислех и изпитвах. През тоя кратък миг осъзнах, че се намираме много близко в своите стремежи и темперамент. Обстоятелствата бяха едни и същи. Искаше ми се да й призная, че борбата е била искрена, но тази борба още не е завършила. И никога няма да завърши. Тя се сбогуваше с мен, защото след като беше такъв безупречен воин, сигурно знаеше, че пътищата ни вече никога няма да се пресекат. Бяхме стигнали до края на пътеката. От някакво непредвидимо кътче на душата ми избликна заблудена вълна на обич, родство, братска привързаност. Подобна на искра, тя подейства като електрически заряд на тялото ми. Прегърнах я; устните ми се размърдаха да промълвят неща, които за мен нямаха никакъв смисъл. Очите й се проясниха. И тя мълвеше нещо, което не проумявах. Единственото ясно чувство беше, че съм пресякъл успоредните линии и че това в момента няма никакво практическо значение. Вътре в мен напираше да излезе някаква запечатана горест. Необяснима сила се мъчеше да ме разкъса на парчета. Вече не можех и да дишам и всичко пред мен почерня.

(Доня Соледад)

6

Флоринда, Дарът на Орела

Всеки път когато с доня Соледад спирахме стената, оставахме взряни в нея; но никога не навлязохме в сферата между успоредните линии, както бяхме правили десетки пъти с жената Нагуал и с Ла Горда. Доня Соледад ме караше да се втренчвам всеки път в мъглата, сякаш тя беше отразяваща повърхност. И тогава аз изпитвах най-невероятното отнасяне. Като че ли карах с безумна скорост. Виждах откъслеци от пейзаж, образуващи се в мъглата, и изведнъж се озовавах в друга физическа реалност; беше някаква планинска местност, неравна и враждебна. Доня Соледад беше винаги там в компанията на една прекрасна жена, която гръмогласно ми се надсмиваше.

Неспособността ми да си спомня какво бяхме правили отвъд тази точка ставаше още по-болезнена от неспособността ми да си спомня какво бяхме правили между успоредните линии с жената Нагуал и с Ла Горда. Изглежда доня Соледад и аз навлизахме в друга зона на съзнанието, непозната за мен. Вече бях в нещо, което според мен бе най-изостреното състояние на съзнанието и все пак имаше нещо още по-изострено. Тази страна на второто внимание, която доня Соледад очевидно ми показваше, беше по-сложна и недостъпна от всичко друго, на което бях ставал свидетел до този момент. Всичко, което можех да си спомня, беше някакво усещане, че много съм се движил; физическо усещане, сравнимо с това, когато си извървял няколко километра или си се изкачвал по неравни планински пътеки. Изпитвах и телесната сигурност, макар и да не проумявах защо, че доня Соледад, жената и аз си разменяме думи, мисли, чувства; но аз не можех да ги възстановя.

След всяка среща с доня Соледад Флоринда незабавно ме подканваше да си тръгна. Доня Соледад използваше минимални словесни контакти. Струваше ми се, че почти не може да говори поради това, че е в състояние на повишено съзнание, което дълбоко й въздейства. Имаше нещо, което виждахме в този насечен пейзаж, освен прекрасната жена, или пък нещо, което правехме заедно и което ни оставяше без дъх. Но тя не можеше да си спомни нищо, макар и да се опитваше.

7

Пътуването на връщане, Активната страна на безкрайността

Да, аз бях скочил в пропастта, казах си аз, и не бях умрял, защото преди да стигна дъното на пролома, аз бях позволил на тъмното море на осъзнаването да ме погълне. Бях му се предал, без страх и съжаление. И това тъмно море ми бе предоставило всичко необходимо, за да не умра, а да се озова в леглото си в Лос Анжелис. Само преди два дни това обяснение нямаше да има никакъв смисъл за мен. Но в три часа през нощта, в „Шип“, то означаваше всичко за мен.

Ударих с ръка по масата, сякаш бях сам в помещението. Хората ме погледнаха и разбиращо се усмихнаха. Не ме интересуваше. Умът ми се бе съсредоточил над неразрешима дилема: аз бях жив, въпреки че преди десет часа бях скочил в пропастта, за да умра. Знаех, че такава дилема никога не може да се разреши. Обикновената ми познавателна способност изискваше линейно обяснение, за да бъде задоволена, а такова обяснение беше невъзможно. Проблемът беше в прекъсването на последователността. Дон Хуан беше казвал, че това прекъсване е магическо. Сега вече го знаех с цялата яснота, на която бях способен. Колко прав беше дон Хуан, когато казваше, че за да мога да остана, на мен ще ми е нужна цялата сила, цялото ми търпение и преди всичко стоманената издържливост на воина-пътешественик.

Искаше ми се да си мисля за дон Хуан, но не можех. Пък и не се измъчвах за дон Хуан. Струваше ми се, че между нас има гигантска бариера. В този момент напълно се убедих, че чуждата мисъл, която се бе промъкнала в мен, откакто се събудих, е вярна: аз бях някой друг. Някой ме бе сменил в момента на скока ми. Иначе щях с удоволствие да мисля за дон Хуан; щях да тъгувам за него. Дори щях сигурно да изпитвам и леко негодувание, загдето не ме беше взел със себе си. Такова би трябвало да бъде нормалното ми аз. Аз определено не бях същият. Тази мисъл започна да набира инерция, докато изпълни цялото ми същество. И тогава изчезнаха и последните останки от предишното ми аз.

Завладя ме ново настроение. Аз бях сам! Дон Хуан ме бе оставил в съня като свой агент-провокатор. Усетих как тялото ми започна да се освобождава от сковаността; постепенно ставаше все по-гъвкаво, докато накрая можех да дишам дълбоко и свободно. Разсмях се на глас. Не ме интересуваше, че хората ме гледат, и то вече без да се усмихват. Аз бях сам и нищо не можех да направя с това!

Изпитах просто физически усещането, че навлизам в коридор — коридор, който имаше своя собствена сила и ме теглеше навътре. Беше съвсем тих. Този коридор беше дон Хуан, мълчалив и необятен. За първи път усещах дои Хуан като физическа празнота. Нямаше място за сантименталности или мъчителни копнежи. Сигурно не ми липсваше, защото беше тук — едно деперсонализирано чувство, което ме притегляше в себе си.

Този коридор се оказа изпитание за мен. Изпитах въодушевление и лекота. Да, можех да пътувам през този коридор, сам или в компания, вероятно завинаги. И това не беше за мен нито бреме, нито развлечение. Беше нещо повече от начало на окончателното пътешествие — неизбежната участ на воина-пътешественик, — беше начало на нова ера. Би трябвало да се разплача от това, че намерих този коридор, но не плачех. Тук, в „Шип“, аз бях пред лицето на безкрайността! Колко невероятно! Усетих студени тръпки по гърба. Чух гласа на дон Хуан да казва, че Вселената наистина е необхватна.

В този момент се отвори задната врата, която водеше към паркинга, и влезе странен тип: мъж на около четиридесет години; размъкнат и изпит, но с доста приятни черти. Виждал съм го от години да се навърта около Университета, смесвайки се със студентите. Някой беше споменал, че е приходящ пациент в близката Болница на ветераните. Изглеждаше малко мръднал. Виждал съм го много пъти в „Шип“, надвесен над чашка кафе, винаги в един и същ край на бара. Виждал съм го и да чака отвън, поглеждайки през прозореца, докато се освободи любимото му място, ако някой го беше заел.

Като влезе в ресторанта, той седна на обичайното си място и после ме погледна. Очите ни се срещнаха. И в следващия момент той нададе ужасяващ писък, от който и аз, и останалите се смразихме до мозъка на костите. Всички ме гледаха с широко отворени очи, някои от тях застинали с несдъвкана храна в устата. Те явно мислеха, че съм изпищял аз. Вече им бях дал повод, като ударих по тезгяха и после се бях смял на глас. Човекът скочи от стола си и хукна към изхода на ресторанта, като се извръщаше да ме погледне и размахваше възбудено ръце над главата си.

8

Вторият пръстен на Силата

Преди скока дон Хуан описа в основни линии всичко, което щеше да се случи с мен. Според него, от скачането в пропастта аз щях да се превърна в чисто познание и щях да се движа напред-назад между двете неотменни състояния на мирозданието — тонал и нагуал.

По време на падането придобиването на познание премина през седемнайсет еластични скока между тонала и нагуала. При навлизанията ми в нагуала аз възприемах тялото си разчленено, не можех да мисля и да чувствам по логичния, обобщаващ начин, по който обикновено го правех, но някак си все пак мислех и чувствах. При навлизанията ми в тонала мигновено се превръщах в единство; ставах едно цяло. Възприятието ми имаше свързаност и цялостност. Имах представа за реда. Заставящата сила на възприятията беше толкова смазваща, тяхната яснота — толкова реална, а обхватът им — толкова обширен, че не ми беше възможно да си ги обясня задоволително. Да се каже, че са били видения, сънища наяве или дори халюцинации, не би изяснило нищо от тяхната природа.

9

Сказания за Силата, Свиване на тонала

— Да приемем като златно правило за теб, че когато идваш при мен, трябва да си готов да умреш — каза той.
— Ако идваш тук готов да умреш, няма да се натъкваш на никакви капани, неприятни изненади или ненужни действия. Когато не очакваш нищо, всичко спокойно си идва на мястото.
— Лесно е да се каже, дон Хуан. Обаче аз трябва да го правя. Аз съм този, който трябва да живее с всичко това.
— Въпросът не е, че трябва да живееш с всичко това. Ти си всичко това. Не просто го понасяш за известно време.

Решението ти да свържеш сили със страшния свят на магьосничеството е трябвало да изгори у теб всички смотани чувства на обърканост и да ти даде куража да заявиш, че всичко това е твоят свят.
Стана ми неловко и тъжно. Колкото и подготвен да бях, действията на дон Хуан така ме претоварваха, че всеки път, когато общувах с него, не ми оставаше нищо друго, освен да се държа и чувствам като полуумно, раздразнително същество. Доядя ме и се отказах да пиша повече. В този момент ми идваше да накъсам записките си и да захвърля всичко на боклука. И щях да го направя, ако дон Хуан не беше се разсмял и хванал ръката ми, за да ме възпре.
Каза ми насмешливо, че моят „тонал“ отново изглупява. Предложи ми да отида до фонтана и да наплискам с вода врата и ушите си.
Водата ме успокои. Дълго време останахме смълчани.

— Пиши, пиши — подтикна ме с дружелюбен тон дон Хуан. — Може да се каже, че бележникът ти е единствената магия, с която разполагаш. Накъсаш ли го, това ще е един от начините да се откриеш за смъртта. И то ще е само поредното ти избухване. Разпалено избухване в най-добрия случай, но не и промяна. Един воин никога не напуска острова на тонала. Той го използва.
Посочи с ръка всичко наоколо, после докосна бележника ми.

— Това е твоят свят. Не можеш да се отречеш от него. Излишно е човек да се ядосва и да се разочарова от себе си. Всичко това доказва, че тоналът е въвлечен във вътрешна борба. А борбата вътре в тонала на човека е едно от най-безсмислените противоборства, за които се сещам. Недосегаемостта в живота на един воин е предназначена да сложи край на тази борба. От самото начало съм те учил да избягваш сам да се омаломощаваш, като се разкъсваш от всякакви противоречия. Сега вече ти не воюваш със самия себе си, поне не както преди, защото пътят на воина означава хармония — първо, хармония между решение и действие, а след това хармония между тонал и нагуал.
През цялото време, откакто те познавам, аз винаги се обръщах и към тонала, и към нагуала ти. Така трябва да се води обучението.

В началото човек трябва да се обръща към тонала. Тоналът трябва да отстъпи контрола, но трябва да го накараш да го направи с радост. Например в някои случаи твоят тонал отстъпи контрола без голяма съпротива, защото разбра, че ако остане какъвто е, твоята цялостност вече щеше да е мъртва. С други думи, трябва да накараш тонала да се откаже от ненужни неща, като чувството за собствена значимост или слабоволието, които го водят само към досада. Целият проблем е, че тоналът се вкопчва в тези неща, вместо с радост да се освободи от този боклук. Затова задачата е да се убеди тоналът да стане свободен и гъвкав. Точно от това има нужда един магьосник преди всичко останало — силен, свободен тонал. Колкото по-силен става тоналът, толкова по-малко се вкопчва в своето и по-лесно се свива. Така че това, което стана тази сутрин, беше, че видях възможност да свия твоя тонал. В един момент ти беше разсеян, припрян, не мислеше и аз улових този момент, за да те тласна.

Тоналът се свива в определени моменти, особено когато е объркан. Всъщност една от чертите на тонала е неговата боязливост. Той обикновено не я издава. Но в определени мигове, когато тоналът бъде изненадан, тази боязливост неминуемо го кара да се свие.

Тази сутрин аз улових моя кубичен сантиметър шанс. Забелязах отворената врата на онова бюро и те тласнах. Така че тласъкът е техника за свиване на тонала. Човек трябва да нанесе тласъка в точно определен момент. За целта, разбира се, трябва да умее да вижда.

Когато човек бъде тласнат и тоналът му се свие, тогава нагуалът му, ако вече е задвижен, колкото и слабо да е това движение, ще вземе надмощие и ще постигне изключителни дела. Тази сутрин твоят нагуал взе надмощие и ти се озова на пазара.
Той замълча за момент. Изглежда, чакаше въпроси. Спогледахме се.

— Наистина не знам как — каза той, сякаш прочел мисълта ми. — Знам само, че нагуалът е способен на невъобразими подвизи.

Тази сутрин исках от теб да наблюдаваш. Каквото и да представляваше гледката пред теб, тя имаше неоценима стойност за теб. Но вместо да последваш съвета ми, ти се отдаде на самосъжаление и смут и не наблюдаваше.
Известно време ти бе целият нагуал и не можеше да говориш. А точно това бе времето да наблюдаваш. Тогава малко по малко тоналът ти отново надделя. За да не те хвърля в смъртна битка между тонала и нагуала, аз те доведох тук.

— Какво толкова имаше в онази гледка, дон Хуан? Кое беше толкова важно?
— Не знам. Това не се случваше с мен.
— Какво имаш предвид?
— Ти го изживяваше, не аз.
— Но ти беше с мен. Нали?
— Не, не бях. Ти беше сам. Няколко пъти ти повторих да наблюдаваш всичко, защото гледката беше предназначена само за теб.
— Но ти беше до мен, дон Хуан?
— Не. Не съм бил. Но е безполезно да говорим за това. Каквото и да ти кажа, то няма да има смисъл, защото в онези моменти ние бяхме във времето на нагуала. А човек може да свидетелства за делата на нагуала само с тялото си, а не с ума.
— Но щом ти не си бил с мен, дон Хуан, кой или какво беше човекът, когото виждах като теб?
— Аз бях и все пак не бях там.
— А къде беше тогава?
— Бях с теб, но не там. Да кажем, че бях около теб, но не на това конкретно място, където те отведе твоят нагуал.
— Значи не си знаел, че се намираме на пазара, така ли?
— Не, не знаех. Просто се мъкнех след теб, за да не те изгубя.
— Това е наистина ужасно, дон Хуан.
— Ти беше във времето на нагуала и в това няма нищо ужасно. Способни сме и на много повече от това. Такава ни е природата като сияйни същества. А грешката ни е, че упорстваме да си останем на нашия еднообразен, скучен, но удобен остров. Тоналът ни закрепостява, а не би трябвало.

Описах малкото, което си спомнях. Той се интересуваше дали съм забелязал особеностите на небето — дали е имало дневна светлина, облаци, слънце. Или дали съм чул някакви шумове. Зърнал ли съм някакви необикновени хора или случки. Искаше да знае имало ли е някакви схватки. Дали хората са викали и ако са викали, какво?

Не можах да отговоря на никой от въпросите му. Истината е, че бях приел случилото се като очевидна действителност, допускайки като нещо очевидно, че съм „прелетял“ значително разстояние за една-две секунди и благодарение на знанието на дон Хуан — каквото и да представляваше то в момента — бях се приземил на пазара с цялото си материално тяло.

Реакциите ми бяха естествена последица от тази интерпретация. Интересуваше ме редът на действие, знанието на участник, самото „как става“. Затова и не се бях постарал да наблюдавам нещата, които според мен бяха обичайна картина от всекидневието.

— Мислиш ли, че хората на пазара ме виждаха? — попитах аз.
Дон Хуан не отвърна. Засмя се и леко ме бутна с юмрук.
Опитах се да си спомня дали всъщност бях имал някакъв физически контакт с хората. Паметта ми изневеряваше.
— Какво видяха хората от самолетното бюро, когато влетях вътре? — попитах аз.
— Вероятно са видели мъж, който залита от едната врата до другата.
— Но видяха ли как изчезвам във въздуха?
— Това е работа на нагуала. Не зная как го прави. Мога само да ти кажа, че ние сме флуидни същества от светлина, направена от фибри. А убеждението ни, че сме твърдо тяло, е работа на тонала. Когато тоналът се свие, стават възможни изключителни неща. Но те са изключителни само за тонала.

За нагуала такова придвижване като твоето тази сутрин е нищо работа. Особено за твоя нагуал, който вече е способен на трудни дела. И той всъщност се хвърли в нещо ужасно съдбоносно. Усещаш ли какво е то?


You are here » Форум Кастанеда » Религия и мистика » Различните паралелни реалности и многобройните версии на Аза