1. ШЕСТ МИСЛЕЩИ ШАПКИ
Това е заглавието на книгата на Едуард Де Боно, публикувана през 1985 г., в която е разкрита методологията за подобряване ефективността при търсене на решения и нови идеи. В книгата „Шест мислещи шапки”, създателят на понятието латерално мислене Едуард Де Боно, предлага методика за синтезиран подход на бизнес управление, в основата на която стои креативното мислене.
Едуард Де Боно приема, че човешкото познание и мислене е в няколко типа, подходи или насоки. Той смята, че от тези подходи повечето хора използват един или два и на тази основа, хората имат типичен начин на мислене, което ги ограничава. Де Боно вярва, че ако различните подходи бъдат определени и дефинирани и се изгради система от тях (тяхното приложение), така че да може да се обяснява и да се обучават хората, ще може да се повиши продуктивността в срещите и в съвместната работа между групите и екипите чрез обсъждания, базирани на различните подходи.
Де Боно разглежда процеса на обсъждане на база типичните индивидуални подходи към проблемите. Той формулира шест различни подхода, като символизира всеки от тях с определена цветна шапка. Според Де Боно тази система е приложима еднакво добре от индивиди или при работа в групи.
Шестте шапки на Де Бона са:

1. Бяла шапка (информация): Информация и известия/доклади;

2. Червена шапка (емоции): Интуиция, мнение и емоция;

3. Жълта шапка (полза): Ползи, позитивни аспекти;

4. Черна шапка (предпазливост): Критицизъм, негативни аспекти, достигане до решение чрез отричане отхвърляне на алтернативи;

5. Зелена шапка (творчество): Алтернативи, нови подходи и „всичко работи – всичко може да свърши работа”;

6. Синя шапка (мета мислене): Голямата картина, Шапката на кондуктора, Мета шапката, мислеща за мисленето, обхваща цялостния процес.

Основните резултати при използването на шестте шапки са:

1.  Фокусиране и подобряване на процеса на мислене;

2.  Стимулиране на творческото мислене;

3.  Подобряване на комуникацията;

4. Ускоряване процеса на взимане на решения;

5.  Избягва споровете/воденето на дебати

Разнообразието на подходите при мисленето и решаването на проблеми позволява въпросът да бъде разгледан от различни гледни точки и така да се вземат под внимание всички индивидуални нужди / позиции. Де Боно вярва, че ключът на успешното използване на методологията на шестте шапки е съзнателното фокусиране върху дискусията на отделните подходи по време на срещата или съвместната работа.
„Мисленето е най-великата човешка способност. Но ние никога не бива да се чувстваме удовлетворени от степента, до която владеем най-важното си умение… Шестте мислещи шапки ни дават възможност да дирижираме мисленето си, както един диригент дирижира оркестъра си”, казва в своята книга „Шест мислещи шапки“ психологът Едуард Де Боно
Способността да мислим е даденост, която трябва да развиваме. Колкото и добри да сме, винаги трябва да искаме да бъдем по-добри. Човекът е такова „животно”, което вярва в собствената си способност за непогрешимост. И в повечето случаи не търпи противоречие. А това води до грешки и неразбиране от страна на събеседниците. В момент на афект никой не се опитва да разбере смисъла и подтекста на думите, породени от емоциите. Напротив, доста често експресивната реакция на един от мислителите „в шапка” се тълкува като агресия или поведение, граничещо с лудостта. Самокритичността пък към собствената мисъл е рядко явление, на което малцина са способни. Всяко поведение си има свое обяснение. Затова Де Боно предлага своя синтезиран подход.
Всяка дейност изисква съставяне на различни анализи, всеки от които е плод на определени реакции – от предложение до конкретно решение. За да не се объркаме, най-добре е да съберем шестте мислещи шапки на Боно, т.е. шестте мислещи глави. Тяхната функция е да се научим да дирижираме мисленето си така, както един диригент дирижира оркестъра си. Различното мислене позволява да се „изключиш” за определено време от обичайните си привички и да се опиташ да мислиш по различен начин по зададената тема. Различното мислене понякога позволява проява на лудост в идеи и изказ, но то определено спомага за достигането до рационални, продуктивни и креативни идеи. Различното мислене е вид новаторство, независимо дали то е негативно или позитивно.
Същност на методологията:
Всяка шапка, т. е. мислеща глава, има своя роля в дискусията. Това пък от своя страна дава възможност за съставяне на „картографска” карта, на която се отбелязват различните идеи и концепции. Събрани накрая, те дават нестандартно / креативно решение на даден проблем. Понякога то може да бъде коренно различно от очаквания резултат. Друг път шестте мислещи шапки са в състояние да променят изцяло предварително изградената концепция по даден проблем. Изненадата в повечето случаи води до положителни резултати. По-важно обаче, е добре да  се познават функциите и задачите на всяка една от шапките, за да може човек да си служи с тях пълноценно. Още по-важно е да се убедим в удобството, което те предлагат. „Нахлупването” на червената, зелената, черната, бялата, жълтата или черната шапка дефинира определен тип мислене. То дава възможност на мислещия да прави нещата едно по едно. Да раздели чувствата от логиката, творчеството от информацията, емоциите от желанията. Поемайки ролята на мислител, в един момент мозъкът придобива необходимия условен рефлекс за определен тип мислене. Овладявайки различните нюанси на мисленето, човекът става по-продуктивен. Ако ли пък сам по себе си е неспособен да върши това, най-добре е да събере екип, в който всеки участник играе определена роля, по предварително избрана от него шапка. Понякога в процеса на дискусията дори е желателно шапките да се сменят. Това дава възможност да се мислят и изказват думи, които при други условия е недопустимо да бъдат казани. Ако например носиш клоунски костюм, това ти дава възможност да се държиш като клоун, ако ли пък искаш да бъдеш глупак – бъди. Това са част от правилата на играта.

Синята шапка:
Синята шапка е шапката на управлението. Тя изисква организация на самото мислене. Мисленето на синята шапка е  мислене за мисленето (мета мислене). Човекът, който си е сложил синята шапка е диригентът в отбора на мислещите, като в този смисъл налага дисциплина.  Той е този, който определя кой с каква шапка трябва да мисли или просто да промени мисленето си, като „нахлупи” друг вид шапка. „Синьото” мислене определя върху какво трябва да се концентрираме, очертава проблемите и формулира въпросите, решава какви са задачите, по които процесът на мислене трябва да работи, отговаря за обобщенията, обзорите и заключенията, които могат да се правят в определен момент в процеса на мисленето или след приключването  му. Затова, когато човек си е сложил синята шапка, той трябва да умее да обобщава и анализира идеите и концепциите на другите. Нахлупил синята шапка, човек трябва да умее да реагира светкавично, ако другите шапки са забравили ролята си. Той трябва да изгради поетапна последователност на мисълта. В определени моменти всеки друг от участниците в дискусията може да поеме функциите на синята шапка или пък да направи по някоя „синя” забележка. Синьото мислене изисква концентрация върху проблема. Формулирането на проблема е нещо важно, защото ако то не е направено точно, решението може да е неадекватно или по-сложно от необходимото. Мислещият със синята шапка трябва да показва мишената. На другите се отрежда ролята да стрелят в нея.
Оттук насетне започва играта. Тя е като танц, който всеки учи, след като за първи път е чул музиката, но не познава стъпките. Ако темата е такава, че предизвиква у мислещия силни чувства, има смисъл на първо място в програмата да се предвиди червената шапка. По този начин чувствата ще излязат на преден план и ще станат „видими”.

Червената шапка:
Червената шапка дава възможност на мислещия да каже „Ето какво чувствам по този въпрос”, като в този смисъл легитимира чувствата и усещанията като важна част от мисленето. Червената шапка дава гласност на предчувствията, така че те да могат да станат част от картата на мисленето, както и част от ценностната система, според която се избира пътя по картата. Най-хубавото при червената шапка е, че човекът, който си я е сложил, никога не е необходимо да се дава обяснения защо мисли по определен начин, да прави опити за обяснение и оправдание на чувствата си или за логическата им обосновка. В този смисъл, червената шапка може да каже нещо, без да се налага то да бъде пояснявано. Това е свободата на емоционалното мислене и интуицията. Психологията е доказала, че чувствата нямат обосновка. Червената шапка позволява на мислещия да предвиди желанията на другите. Тук става въпрос за емоции като страх, неприязън, съмнение и подозрение. По-скоро чисто прагматични усещания, базирани върху интуицията, вкуса и предпочитанията на индивида, нахлупил червената шапка. Това е шапката на моментните емоции.

Черната шапка:
Черната шапка се занимава с негативното мислене. Когато човек си сложи тази шапка, той трябва да  посочва онова, което долавя като нередно, неправилно или погрешно. Много често хората бъркат червената с черната шапка. В тази ролята, човекът трябва да покаже негативните моменти в разглежданата тема, като има за основна задача да посочва нещата, които не съответстват на опита или наличните му познания. Мнението на черната шапка не е оспорване и никога не бива да бъде възприемано по този начин, защото то е обективен опит да се посочат негативните елементи на разглеждания проблем. Мисленето на черната шапка може да посочва и грешките в процедурата на мислене и в самия метод на мислене. От мисленето с черната шапка се очаква да изтъкне рисковете и опасностите на даден проект, като даде проекцията на идеята в бъдещето, за да се разкрият възможните засечки или провали. Погрешно е становището, че мислещият с черната шапка е „черноглед”. Доста често тези хора имат позитивно мислене, но се чувстват длъжни да посочат рисковите моменти, пред които биха могли да се проявят. Мисленето на черната шапка изисква повече нестандартни и креативни въпроси, дори те да са неприятни и неудобни за участниците в дискусията. Мисленето на черната шапка обаче не бива да се използва за постигане на негативно удовлетворение от отрицанието или за изразяване на негативни емоции, в такива моменти трябва да се използва червената шапка. Позитивната оценка остава за жълтата шапка. Когато става въпрос за нови идеи, жълтата шапка винаги трябва да се използва преди черната.

Жълтата шапка:
По правило позитивната оценка се пада на жълтата шапка. Тя е онази, чиято роля е да бъде конструктивна и позитивна от логичното до практичното, от мечтите, през представите до вярата. Жълтият мислител играе ролята на изследовател, който постоянно търси значимостта и ползата, като непрекъснато се стреми да ги проучва и изследва. Чак след това жълтата шапка се стреми да  направи логическа обосновка на тази значимост и полза. Жълтата шапка се стреми да предложи оптимизъм, стилът на солидни основания,  като същевременно се противопоставя на черната шапка. Мисленето на жълтата шапка е конструктивно и производително. От това мислене се раждат конкретни предложения и препоръки, свързани с дейността или осъществяването на идеята. Основната цел на „жълтото” мислене е ефикасността и затова то трябва да бъде умозрително и да търси и предлага благоприятни възможности. Това е причината, жълтата шапка да може да допуска също така представи и мечти.  Жълтата шапка няма право на чистата позитивна еуфория, присъща на червената шапка, или на негативното мислене на черната, или прякото създаване на нови идеи, което е задачата на зелената шапка. Жълтото мислене трябва да се базира винаги на хладнокръвните предложения, направени от бялата шапка.

Бялата шапка:
Когато човек носи бялата шапка, той трябва да влезе в ролята на компютър, т.е да бъде неутрален, безпристрастен и обективен. При „бялото” мислене цялата информация трябва да се предостави в една двустепенна система. Първата степен на тази система съдържа проверени и доказани факти – факти от първи ред. Второто ниво съдържа факти, за които съществува убеждение, че са истина, но още не са напълно проверени или доказани – факти от втори ред. В този смисъл има цял спектър от нива на вероятна истина, вариращ от „винаги вярно” до „никога вярно”. Между тези две крайности има използваеми нива, като „общо взето, вярно”, „понякога вярно” и „вярно в изолирани случаи”. Информация от този вид може да бъде давана с бялата шапка, само при условие, че информацията е предварително „обявена”, за да може да се посочи нейното ниво на вероятна истинност. Мисленето на бялата шапка изисква дисциплина и ясна посока, затова мислещият трябва да се стреми да бъде колкото се може по-неутрален и обективен при предоставянето на информацията. Бялата шапка не предполага интерпретации или мнения, тя изисква и е индикатор за пълна неутралност.

Зелената шапка:
След като вече сме се запознали с фактите, идва ред на мисленето в „зелено“ – творческото мислене. То дава възможност за творческа лудост. Това е моментът, в който могат да бъдат дадени всякакви предложения. Целта е да се премине отвъд познатото, очевидното и задоволителното. Мислещият със зелената шапка може по всяко време да поиска включване в дискусията, след като е видял възможност за алтернатива в конкретния момент. Целта е мислещият със зелената шапка е да се придвижи напред от дадена идея, за да достигне до нова идея. Важна част от „зеленото“ мислене е провокацията. Провокацията се използва с цел да ни изведе от обичайните модели на мислене и да доведе до генериране на нови концепции и идеи. Съществуват много начини за създаване на провокации, като например един от тях е методът на случайните думи. Латералното мислене е комплекс от отношения, понятия и методи (включващи движението, провокацията и провокативната операция, която представлява изказване на идея, заради движещия си потенциал, за да провокира нещо) за „движение напряко”, като се избегнат досегашните модели на мислене в една самоорганизираща се асиметрична моделообразуваща система и се прилага за генериране на нови концепции и представи.
Според концепцията на Де Боно „Шест мислещи шапки”, цветовете са онзи начин на мислене, който ни дава свобода, без да ни кара да се чувстваме отговорни за мирогледа, който отваря пред нас. Цветното мислене ни прави по-концентрирани и систематизира идеите, породени в съзнанието ни. Тренингът на цветното мислене поражда последователна система от мисъл, творчество, идея и реализация, които могат да граничат с нестандартното, но да водят до практически резултати. Принципно процедурата за избор винаги е в „жълто“ или „черно“ мислене, насочено към онази алтернатива, която най-добре съответства на потребностите. Цветното мислене може да изглежда сложно като последователност от действия, но на практика всеки от типовете мислене се прелива плавно в следващото – все едно, че сменяме скоростите, докато шофираме. Докато овладеем моженето.