Някъде през изминалата седмица беше, дойде един от операторите, искаше да му коригирам програмата. Докато се занимавах с програмата, той седна на другия компютър да поиграе белот. Трябваха му само няколко минути за да заиграе като на живо, т.е. да почне да псува и да се кара на "ортака" си : "На какво си казал "Без" бе, нещастник?" "Защо ми играеш купа бе, боклук?" и т.н. Човека се ядосваше съвсем искрено.

Гледах го отстрани и ми беше смешно. Та това е само една компютърна програма. Тя играе според това, което е заложено в нея. Не е мислещ човек, на който да се скараш и да се поучи от грешките си.
Така изглежда отстрани. А как изглеждам аз когато играя същата игра? Честно казано, не съм много по-различен. И аз се дразня от тъпотата на "ортака", не рядко псувам и програмиста, който го е направил такъв идиот.

Защо се получава така? Какво поражда емоциите?
На първо място вероятно е самомнението. Желанието за победа на всяка цена. И когато не се получава се ядосваме и търсим виновник. Не веднъж съм си мислил, че такова поведение е абсурдно, но и досега съм такъв.

Другата страна е късмета. В някои дни играта си върви от само себе си. Въпреки всички тъпотии на "ортака", в крайна сметка играта завършва с победа и тогава тия тъпотии не ни дразнят особено. Важна е победата.

А какво би трябвало да се случи от гледна точка на пътя на воина?
Късмета не зависи от нас. Понякога го има, друг път не. Може би е зависим от личната сила, може би е следствие от обективни закономерности. Факт е, че не можем да му влияем. Тогава ни остава единствено смирено да приемем случващото се. Върви или не върви - това е положението, като възможна реакция имаме само смирението.

С тъпата игра на партньора, независимо дали става дума за жив човек или компютърна игра, нещата са малко по-сложни. Ние винаги имаме определени очаквания към поведението на другите. Ако те не отговарят на нашите очаквания ние ги критикуваме, осъждаме, заклеймяваме, изгаряме на клада... Май се увлякох, но това е картинката - другите трябва да отговарят на нашите очаквания, иначе най-малкото ни ядосват. А как би трябвало да постъпваме?

Може би така:
— Грешката не е на хората около теб — каза той. — Те не могат нищо да направят със себе си. Грешката е твоя, защото ти можеш да си помогнеш на дълбоко ниво на мълчание, но вместо това предпочиташ да ги съдиш. Всеки идиот може да съди. А когато ги съдиш, можеш да получиш само най-лошото от тях. Всички ние, хората, сме затворници и именно този затвор ни кара да се държим толкова жалко. Предизвикателството за теб е да приемаш хората такива, каквито са си!(Активната страна на безкрайността, КАРЛОС КАСТАНЕДА)

Важния въпрос за мен е : Може ли една такава игра да се използва за практика, като упражнение за контрол?