Форум Кастанеда

User info

Welcome, Guest! Please login or register.


You are here » Форум Кастанеда » Интервюта: Кастанеда и Gleargreen » Неуловими тайни. Сп. "Мутантиа", Грасиела Корвалан, 1981


Неуловими тайни. Сп. "Мутантиа", Грасиела Корвалан, 1981

Posts 1 to 2 of 2

1

Неуловими тайни. Сп. "Мутантиа", Грасиела Корвалан, 1981

... Следвайки упътванията на Кастанеда, стигнахме без затруднения до входа на паркинга към Университета. Оставаха още около петнадесетина минути до четири часа. Паркирахме на едно малко по-сенчесто място.

Точно в четири вдигнах поглед и ги видях да идват към колата - моята приятелка заедно с един мургав господин, малко по-нисък от нея. Кастанеда беше с джинси и светло-кремава риза с отворена яка. Излязох от колата и забързах към тях. След обичайните поздрави и любезности го попитах дали би ми разрешил да ползвам магнетофон. Имах един в колата, в случай че той ни позволеше. "Не, по-добре не", отговори той, свивайки рамене. Все пак отидох до колата да си взема записките, бележника и някои книги.

Натоварени с книги и листа с бележки, тръгнахме след Кастанеда. Той добре познаваше пътя.

- Натам - посочи той с ръка - има едни чудесни пейки.

От самото начало Кастанеда наложи тона на разговора и темите, които щяхме да засегнем. Освен това разбрах, че няма да ми потрябват всички онези въпроси, които толкова усърдно бях подготвила. Както беше подсказал по телефона, той искаше да говорим за задачата, с която се е заел, и за това колко сериозни и важни са изследванията му.

Разговорът се проведе на испански - език, на който той говореше съвсем свободно и с голямо чувство за хумор. Кастанеда е майстор в изкуството на разговора. Беседвахме в продължение на седем часа. Времето течеше, без да отслабне неговият ентусиазъм, нито нашето внимание. Може да се отбележи, че макар испанският му да е правилен, явно неговият език е английският. Често използваше думи или цели изрази на английски, а ние му казвахме испанския им еквивалент. Че неговият език е английският, си личеше също от синтактическия строеж на изреченията и словосъчетанията му.

Целия следобед Кастанеда се стремеше да поддържа разговора на ниво, което не беше интелектуално. Макар че несъмнено беше чел много и познаваше различни направления във философията, той нито веднъж не се впусна в сравнения с други традиции било от миналото, било от настоящето. Запознаваше ни с "толтекското учение" чрез материални образи, които тъкмо поради това си качество не позволяват да бъдат тълкувани спекулативно. По този начин Кастанеда не само следваше своите учители, но и оставаше напълно верен на пътя, който си бе избрал - не желаеше да покварява учението с нищо чуждо на него.

Междувременно бяхме стигнали до пейките и седнахме под сянката на дърветата.

- Дон Хуан ми даде всичко - започна той. - Когато се срещнах с него, аз се интересувах единствено от антропология, но от момента на тази среща всичко се промени. И това, което изживях, не бих го заменил за нищо на света!

Дон Хуан присъстваше сред нас. Всеки път, когато Кастанеда го споменаваше или си припомняше някакъв епизод с него, долавяхме голямото му вълнение. За дон Хуан ни каза, че представлявал една крайно интензивна сила, способна да се отдаде изцяло на всяко отделно сега.

- Да се отдаде цял на всеки миг е негов принцип, правило - каза той. - И това, че дон Хуан е такъв, не може да се обясни, а и много рядко може да бъде разбрано; той просто е.

* * * *

Споделих, че според мен "Пътуване към Икстлан" се е харесала най-много на читателите, но не разбирам добре защо. Кастанеда ме изслуша и отговори на думите ми с жест, който сякаш казваше: "И аз какво общо имам с вкуса на всички тях?" Продължих да говоря, като търсех доводи и обяснения.

- Може би това предпочитание се дължи на факта, че в "Пътуване към Икстлан" се долавя много любов - казах аз.

Кастанеда се намръщи. Думата любов не му допадна. Може би за него това понятие имаше смисъла на "романтична любов", "сантименталност" или "слабост". Опитвайки се да поясня, настоях, че последната сцена в "Пътуване към Икстлан" е изпълнена с много голяма сила. Тук Кастанеда кимна. Да, с това последното е съгласен.

- Сила - да - каза той, - това е думата.

Държах да поговорим още за тази книга и казах, че някои сцени са ми се сторили определено "гротескни". Намирах ги необосновани. Кастанеда се съгласи с мен:

- Да, държането на тези жени е чудовищно и гротескно, но този образ беше необходим, за да може да се влезе в действие - каза той.

На Кастанеда му бил нужен този "шок".

- Без противник ние сме нищо - продължи той. - Нуждата от противник е характерна за човешката "форма". Животът е война, борба. Мирът е една аномалия.

Засягайки пацифизма, той го окачестви като "чудовищ-ност", защото според него "ние, хората, сме създания на постиженията и на борбите".

Не можах да се сдържа и казах, че не мога да приема определението му на пацифизма като нещо чудовищно.

- А Ганди? Как гледате вие на Ганди например?

- Ганди ли? - каза той в отговор. - Ганди не е пацифист. Ганди е един от най-страхотните воини, съществували някога. И то какъв воин!

Тогава проумях, че Кастанеда придава много особена стойност на думите. "Пацифизмът", който той имаше предвид, не можеше да бъде друго, освен пацифизма на слабия, на този, на когото не му стиска да бъде или да прави нещо друго, на този, който не прави нищо, защото няма нито цели, нито енергия в живота; с една дума - този пацифизъм отразява цяла една позиция на самодоволство и хедонизъм.

С един широк жест, който сякаш искаше да обеме цяло едно общество, останало вече без ценности, воля и енергия, той възкликна:

- Всичките дрогирани... Да, хедонисти!

В началото на разговора ни Кастанеда бе споменал нещо за "толтекското учение". Във "Вторият пръстен на силата" също се говори за "толтеки" и "да бъдеш толтек".

- Какво означава да бъдеш толтек? - попитахме го ние. Според Кастанеда думата "толтек" е смислова единица с много широко значение. За някой човек може да се каже, че е толтек по същия начин, както може да се каже, че е демократ или философ. Така, както той използва думата, тя няма нищо общо с антропологическото си значение .

Всички те са толтеки. Става дума за една малка група, която съумяла да запази жива традицията, съществуваща от повече от 3000 години преди новата ера.

- Смятате ли тогава, че толтекската традиция предполага едно учение, характерно за Америка?

Несъмнено "толтекският народ" поддържа жива една традиция, която е характерна за Америка. Кастанеда допусна, че е възможно американските народи да са донесли нещо от Азия, прекосявайки Беринговия проток, но всичко това е било преди толкова хиляди години, че днес може да има само теории.

В "Сказания за силата" дон Хуан говори на Кастанеда за "магьосниците", "тези хора на знанието", които конкистата и колонизацията от страна на белия човек не са успели да унищожат, защото изобщо не подозирали за съществуването им, нито пък забелязвали всичките непонятни неща от техния свят.

- Кои хора представляват толтекския народ? Заедно ли работят? Къде го правят? - попитахме ние.

Кастанеда отвърна на всичките ни въпроси. Сега той отговарял за група младежи, които живеят в района на Чиа-пас, Южно Мексико. Всички се прехвърлили в този район, понеже госпожата, която сега ги обучава, живее там.

Групата се състои от 14 души. Макар основното ядро да е от 8 или 9 души, всеки от тях е незаменим в задачата, която изпълнява. И ако всеки е достатъчно безупречен, могат да помагат на повече хора.

- Осем е магическо число - каза той в един момент. Твърдеше още, че един толтек не се спасява сам, а си отива с основното ядро. Тези, които остават, са от изключително значение, за да продължат и съхранят жива традицията. Не е нужно групата да бъде голяма, но всеки от хората, натоварени със задачата, е от решаващо значение за всички.

Ла Горда и аз отговаряме за новоприсъединените. Ами... всъщност аз отговарям, но тя ми помага много отблизо в тази задача - поясни Кастанеда.

След това ни говори за членовете на групата, които познавахме от книгите му. Каза ни, че дон Хуан бил индианец яки от Сонора. Паблито от своя страна бил микстека, Нес-тор бил мацатека (от Мацатлан, провинция Синалоа), а Бе-ниньо бил цолил. Няколко пъти напомни, че Хосефина не била индианка, а мексиканка, като едни от дедите й били от френски произход. Ла Горда, като Нестор и Хенаро, била мацатека.

- Когато се запознахме, Ла Горда беше огромна, тромава жена, напълно смазана от живота - каза той. - Никой от хората, които я познаваха тогава, не може да си представи, че днешната Ла Горда и тогавашната са един и същ човек.

Заинтересувахме се на какъв език говори той с всички хора от групата и кой език поначало се използва сред тях. Припомних му, че в неговите книги се споменават някои индиански езици.

- Общувахме на испански, понеже е езикът, който всички говорим - отговори той. - Освен това нито Хосефина, нито жената толтек са индианки. Аз самият говоря съвсем малко индиански - само някои най-общи неща, като поздрави и няколко изречения. Малкото, което знам, не ми позволява да водя разговор.

Използвайки една негова пауза, запитваме го дали задачата, която изпълняват сега, е достъпна за всички хора или става дума за нещо по възможностите на малцина.

Понеже нашите въпроси целяха да открият каква стойност имат толтекското учение и опитът на групата за останалата част от човечеството, Кастанеда ни обясни, че всеки един от членовете на групата има да изпълнява специфични задачи било в района на Юкатан, в някои райони на Мексико или на други места.

- Когато човек изпълнява тези задачи, открива множество неща, които са пряко приложими към конкретни ситуации от всекидневния живот. Изпълнявайки задачи, човек научава много.

Хенаросите например имат свой музикален състав, с който обикалят множество места по границата. Можете ли да си ги представите как обикалят там и общуват с много хора. Винаги има възможност да се предаде знанието. Винаги може да се помогне. Помага се с една дума, с едно мъничко внушение... Всеки човек го прави, когато изпълнява всеотдайно задачата си. Всички хора са в състояние да се научат. Всички могат да живеят като воини.

Така че всеки човек може да се заеме със задачата да стане воин. Единственото предварително условие е да искаш да го постигнеш с непоколебимо желание; тоест трябва да бъдеш непоколебим в желанието си да бъдеш свободен. Пътят не е лесен. Ние постоянно си търсим оправдания и се опитваме да се измъкнем. Може и умът да го постигне, но тялото усеща всичко... Тялото учи много бързо и лесно.

Един толтек не може да пилее енергия в глупости -продължи той. - Аз бях от хората, които не могат да остават сами, без приятели... Дори на кино не можех да ходя сам.

В определен момент дон Хуан му казал, че трябва да зареже всичко и най-вече да се раздели с всички онези познати, с които няма нищо общо. Той дълго време се съпротивлявал на тази идея, но накрая се заловил с нея.

- Един път, като се върнах в Лос Анджелес, спрях колата на една пряка преди дома ми и се обадих по телефона. Естествено този ден, както и всички останали, къщата беше пълна с хора. Вдигна един мой приятел и го помолих да ми събере някои неща в един куфар и да ми го донесе там, където бях. Казах му още, че останалите неща - книги, плочи и т.н., могат да разделят помежду си. Естествено, моите приятели не ми повярваха и приеха да вземат нещата ми като на заем - поясни Кастанеда.

Този акт - да раздаде библиотеката и плочите си - бил равностоен на това да скъса с цялото си минало, с цял един свят от идеи и чувства.

- Приятелите ми решиха, че съм полудял и останаха да чакат как ще се освестя. Не се виждах с тях дванадесет години... Да, около дванадесет години - заключи той.

След като изминали дванадесет години, Кастанеда вече бил в състояние да се срещне отново с тях. Първо потърсил един от приятелите си и той го свързал с останалите. След това се уговорили да излязат заедно и да отидат на вечеря. Този ден прекарали много хубаво. Яли доста и приятелите му се напили.

- Да се срещна с тях след всичките тези години беше моят начин да им благодаря за приятелството, което имахме някога - каза Кастанеда. - Вече всички бяха възрастни. Имаха си семейства, съпруги, деца... Наистина имах нужда да им благодаря. Само така можех да приключа окончателно с тях и да затворя един етап от живота си.

Възможно е приятелите на Кастанеда да не са разбирали, нито да са могли да споделят което и да било от неговите занимания, но фактът, че той е пожелал да им благодари и е бил в състояние да го направи, е нещо много хубаво. Кастанеда не ги е упреквал, не е изисквал нищо от тях. Просто им благодарил искрено за приятелството и като го направил, по този начин се освободил напълно от цялото това минало.

- Няма да ми повярвате, но толтеките са много аскетични.

Без да подлагам на съмнение думите му, отбелязах, че тази представа не си проличава особено във "Вторият пръстен на силата".

- Тъкмо обратното - добавих. - Струва ми се, че във вашата книга доста сцени и взаимоотношения са представени смущаващо.

- И как си представяте вие, че ще взема да заявя това съвсем ясно? - отвърна той. - Не бих могъл да кажа, че отношенията между тях са чисти, защото не само че никой нямаше да ми повярва, но и никой нямаше да го разбере.

Според Кастанеда ние живеем в едно много покварено общество. Всичко, за което разговаряхме този следобед, повечето хора нямало да го разберат. Затова самият Кастанеда се виждал принуден да се нагажда към някои изисквания на издателите, които от своя страна държат да задоволят вкусовете на читателите.

- От гледна точка на обикновения свят животът, който води групата, и отношенията, които се поддържат, са нещо абсолютно нечувано и невероятно. Не биха повярвали на това, което ще им разкажа. На мен самия ми беше нужно много време, докато го проумея, но накрая успях да се убедя в това.

Кастанеда ни описваше една група, чиито изисквания към отделните членове биха изглеждали твърде крайни за повечето обикновени хора. Много ни заинтересува накъде водят всичките тези усилия.

- Коя е основната цел на един "толтек"? - Искахме да проумеем смисъла на всичко това, което ни разказваше Кастанеда. - Коя е основната цел, която вие преследвате? -настояхме, като прехвърлихме въпроса на лично ниво.

- Целта е да напуснеш този свят жив; да напуснеш с всичко, което си, но с нищо повече от това, което си. Въпросът е да не отнесеш нищо и да не оставиш нищо. Дон Хуан си отиде цял-целеничък - и напълно жив! - от света. Дон Хуан не умира, защото толтеките не умират.

Според Кастанеда идеята, че сме свободни, е илюзия и абсурд. Потруди се да ни накара да разберем, че здравият разум ни заблуждава, защото обичайното възприятие ни казва само една част от истината.

- Обичайното възприятие не ни казва цялата истина. Трябва да има нещо повече от простото минаване по земята, от това само да ядем и да се възпроизвеждаме - каза той разпалено. И с един жест, който според нас означаваше колко е безсмислено всичко и колко е противен животът заради безкрайната скука на всекидневието, той ни попита: "Какво е всичко това, което ни заобикаля?" Здравият разум би трябвало да е това споразумение, до което сме стигнали след един дълъг образователен процес, наложил ни обичайното възприятие като единствена истина.

- И изкуството на магьосника се състои точно в това -каза той, - да насочи ученика как да открие и да унищожи тази обусловеност на възприятието.

С учението си дон Хуан открехва вратата към друг, много по-интересен човек - казва Кастанеда, - човек, който вече живее в един магически свят или вселена.

Възхитителното у дон Хуан е - казва Кастанеда, - че макар в света на всекидневието той явно да е луд (ама луд колкото си иска!), никой не е в състояние да долови това. Дон Хуан показва пред света една фасада, която винаги е временна... един час, един месец, шестдесет години. Никой не би могъл да го спипа неподготвен! В този свят дон Хуан е безупречен, защото винаги е знаел, че това тук е само един кратък миг, а онова, което идва после, е... Ами... Красота! И дон Хуан, и дон Хенаро обичаха безкрайно красотата.

Възприятието и схващането, които има дон Хуан за действителността и за времето, несъмнено са твърде различни от нашите. И ако на нивото на всекидневното дон Хуан винаги е безупречен, това не му пречи да знае, че "от тази страна" всичко определено е преходно.

В магическия свят, да го наречем така, на дон Хуан има определени същества, наречени "съюзници" или "бързи сенки". Те могат да се долавят безброй пъти. За този тип долавяне са се търсили милион обяснения, обаче според Кастанеда няма никакво съмнение, че тези феномени зависят преди всичко от човешката анатомия. Важното е да успееш да разбереш, че съществува цяла една гама от обяснения, които могат да се дадат за тези "бързи сенки".

Тогава го попитах за това познание с тялото, за което говори в книгите си.

- За вас цялото тяло ли е орган на познанието? - попитах аз.

- Разбира се! Тялото знае - отговори той. И като пример ни говори за множеството способности на тази част от крака от коляното до петата, където е разположен центърът на паметта. Изглежда, човек може да се научи да използва тялото, за да долови тези "бързи сенки". Учението на дон

Хуан превръща тялото в електронен скенер, както каза той, търсейки подходящата дума на испански, за да сравни тялото с електронен телескоп. Тялото е способно да възприема реалността на различни нива, които от своя страна също разкриват различни конфигурации на материята. Очевидно според Кастанеда тялото има възможности за движение и възприятие, с каквито повечето от нас не сме свикнали. Като стана и ни посочи крака от коляното до петата, той ни говори за способностите на тази част от тялото и колко малко знаем за всичко това.

- В толтекската традиция - заяви той - ученикът се тренира да развива тези способности. На това ниво започва да гради дон Хуан.

Пътят на знанието за един воин е дълъг и изисква пълно отдаване. Всеки от групата на Кастанеда има конкретна цел и много чист стимул.

- Каква е целта? - попитахме го.

Изглежда, целта се състои в това да се премине съзнателно до другата страна по левия бряг на вселената.

- Човек трябва да се стреми да се приближи възможно най-много до Орела и да се опита да му се изплъзне, без той да го погълне - каза той. - Целта е да минеш "на пръсти" покрай лявата страна на Орела. Не знам дали знаете -продължи той, опитвайки се да поясни тази представа, - че съществува една същност, която толтеките наричат Орел. Виждащият я вижда като огромна чернота, която се простира в безкрайността; една огромна чернота, прекосявана от светкавица. Затова се нарича Орел - има черни криле и гръб, а гърдите му светят.

Окото на тази същност не е човешко око. Орела не знае милост. Всичко, което живее, е представено в Орела. Тази същност включва цялата красота, която човекът е в състояние да създаде, както и всичко зверско, което по-точно казано не е човешкото същество. Типично човешкото в Орела е безкрайно малко в сравнение с всичко останало. Орела представлява безкрайно много маса, огромност, чернота... на фона на мъничкото, което е характерно за човешкото същество. Орела привлича всяка жива сила, която е на път да изчезне, защото се храни от тази енергия. Орела е като огромен магнит, привличащ всички тези снопове светлина, които представляват жизнената енергия на това, което умира.

Докато Кастанеда ни говори всичко това, ръцете и пръстите му като чукове имитират главата на един орел, който кълве в пространството с неутолим апетит.

- Казвам ви само неща, които дон Хуан и останалите говорят. Всички те са магьосници - и мъжете, и жените! -възкликна той. - Всички те са обгърнати в една метафора, непонятна за мен.

Кой е "господарят" на човека? Какво иска от нас? - запита се той. Ние слушахме внимателно и го оставихме да говори, защото бе навлязъл в една област, където вече нямаше място за въпроси.

Нашият господар не може да бъде човек - каза той. -Изглежда, толтеките наричат "господар" онзи "модел на човека". Всички неща - растения, животни и човешки същества - имат свой "модел". "Човешкият модел" е един и същ за всички хора. Моят модел и вашият - продължи той обяснението си - е един и същ, но при всеки човек се проявява и действа по различен начин, според развитието на личността.

От думите на Кастанеда изтълкувахме, че "човешкият модел" е това, което обединява, държи в едно жизнената сила. "Човешката форма", от друга страна, би трябвало да е онова, което не ни позволява да съзрем "модела". Изглежда, че докато не сме загубили "човешката форма", ние сме способни само да виждаме отраженията на тази форма във всичко, което възприемаме. Тази "човешка форма" не я виждаме, но я усещаме в тялото си. Тази "форма" именно ни прави да бъдем това, което сме, и не ни позволява да се променяме.

Много пъти този следобед се връщахме на темата за "човешката форма" и "човешкия модел". Подхождайки към темата от различни ъгли, всеки път ни ставаше все по-ясно, че "човешката форма" е твърдата черупка на личното.

- Тази "човешка форма" - каза той - е като хавлия, която покрива човек от раменете до стъпалата. Зад хавлията има една запалена свещ, която гори и се стапя, докато свърши. Когато свещта угасне, то е защото човек е умрял. Тогава идва Орела и го поглъща.

Виждащите - продължи Кастанеда, - са онези същества, способни да виждат човека като сияйно яйце. Вътре в това кълбо светлина се намира запалената свещ. Ако виждащият забележи, че свещта е съвсем мъничка, колкото и силен да изглежда човекът, това означава, че вече е свършил.

По-рано Кастанеда ни бе казал, че толтеките никога не умират, защото да бъдеш толтек означава да си загубил човешката форма. Едва в този момент го разбрахме - ако един толтек е загубил човешката си форма, Орела няма какво да погълне. Вече не се и съмнявахме, че понятията "господар" на човека, "модел" на човека, както и образът на Орела се отнасят до една и съща същност или са много тясно свързани.

* * * *

Според толтеките по някакъв начин трябва да се върне или плати на Орела това, което му се полага. Кастанеда вече ни бе казал, че господарят на човека е Орела и че Орела бил самото благородство и красота, както също целият ужас и свирепост, които могат да се открият във всичко, което съществува. Защо Орела бил господарят на човека ли?

- Орела е господарят на човека, защото се храни от пламъка на живота, от жизнената енергия, която излъчва всичко, което съществува. - И като направи отново оня жест, напомнящ клюн на орел, както кълве, направи широк кръг с ръка, като през това време казваше: "Така! Така! Всичко поглъща!"

Единственият начин да се избегне хищността на Орела е да минеш покрай него на пръсти, затаил дъх... Когато човек е готов за последния полет, той прави едно приноше-ние на Орела, едно приношение - подчерта Кастанеда, -което е почти като да отдадеш самия себе си. Дава се на Орела един еквивалент на човека. Това приношение те наричат личният преглед. Дон Хуан ми каза, че смъртта започва с този личен преглед. Струва си да се отбележи, ЧЯ едва когато смъртта вече стане неизбежна и неотвратима, тогава започва действието.

- В какво се състои, как се прави личният преглед? - поискахме да научим ние.

- Най-напред трябва да се направи един списък на всички хора, които човек е познавал през живота си - отговори той, - един списък на всички онези, които по един или друг начин са ни заставяли да извикваме на преден план егото (този център на лично високомерие, който по-късно ще опише като змей с 3000 глави). Трябва да възвърнем всички онези, които са спомогнали да влезем в тая игра на "обича ме - не ме обича". Игра, която не е нищо друго, освен да живеем вечно вторачени в самите себе си... като вечно хленчим от всичките си натъртвания!

Прегледът трябва да бъде абсолютно изчерпателен продължи той, - като започва обаче по обратен път, от Я към А. Започва се от настоящия момент и се върви към най-ранно детство, докъм две-тригодишна възраст и дори по-рано, ако е възможно.

Откакто сме се родили, всичко е записано в тялото ни. Прегледът представлява и изисква огромна подготовка на паметта.

- Добре, обаче как се прави този "преглед"?

- Човек извиква много внимателно образите и ги задържа пред себе си; след това с едно движение на главата отдясно наляво се издишва всеки образ, сякаш го изтриваме от погледа си. Дъхът е нещо магическо - добави той.

Когато прегледът свърши, с това се слага край също на всякакви номера, игри и самозаблуди. Изглежда, сякаш накрая ние разбираме всичките си номера и вече няма начин да изведем на преден план егото, без мигновено да си дадем сметка на какво всъщност сме се престрували. С личния преглед човек се отървава от всичко. И тогава остава единствено целта; задачата в цялата й простота, чистота и суровост.

Прегледът е достъпен за всички хора, обаче е необходима непреклонна воля. Ако човек се колебае или двоуми, той е загубен, защото Орела ще го погълне. На този терен няма място за колебание. Не знам как по-добре да го обясня, обаче за посвещаването си на задачата и изпълнението й човек трябва да бъде принуден, без всъщност да е истински| принуден, защото един толтек е свободно същество. Задачата изисква от човек всичко и заедно с това той е свободен. Разбирате ли? Ако е трудно да се разбере това, то е защото дълбоко в същността си е един парадокс.

Обаче на този преглед трябва да му се сложат някои подправки - каза Кастанеда, като промени тона и положението си. - Характерното за дон Хуан и спътниците му е, че са много подвижни и леки. Дон Хуан ме излекува от моята тромавост и сериозност. Той не се държи мрачно-сериозно, но не прибягва до никакви церемонии.

Сред цялата сериозност на задачата, която всички те осъществяват, винаги има място за хумора.

Зa да илюстрира по-конкретно начина, по който го обучавал дон Хуан, Кастанеда ни разказа една много интересна случка. Явно той много е пушел и дон Хуан решил да го изекува от това.

Пушех по три пакета на ден. Палех цигара от цигара! Вие сега виждате, че не нося дрехи с джобове - каза той, посочвайки ни ризата си, която наистина беше без джобове. - Та тогава махнах от себе си всякакви джобове, за да лиша тялото от възможността да усеща нещо на гърдите от ляво и това нещо да му напомня за навика. Като премахнах джобовете, премахнах също физическия навик да посягам с ръка към джоба.

Веднъж дон Хуан ми каза, че ще прекараме няколко дни на хълмовете на Чиуауа. Спомням си, че настоя да не забравя да си взема цигари. Препоръча ми още да се запася с по два пакета на ден, но не повече. Купих си тогава цигари, НО вместо 20, опаковах 40 пакета. Направих си един "неприкосновен запас", който обвих в станиол, да го опазя от дъжд и зверове.

Добре екипиран и с раница на гръб, тръгнах след дон Хуан из планината. Вървях си и палех цигара от цигара, като прекъснато се задъхвах! Дон Хуан беше изключително издръжлив и силен; с огромно търпение ме изчакваше, като ме наблюдаваше как пуша и се суетя по стръмното. Аз и сега не бих имал такова търпение, каквото той проявяваше към мен! - възкликна той.

Стигнахме най-сетне до едно доста високо плато, заобиколено от стръмни, надвиснали скали и издатини. Там дон Хуан ме подкани да се опитам да се върна или да се спусна надолу. Колкото и да пробвах ту от една страна, ту от друга, накрая трябваше да се откажа. Нямаше да мога.

И останахме там дни наред, докато една сутрин се събуждам и първото, което правя, е да си потърся цигарите. Къде ли са ми неприкосновените пакети? Търся ли търся, няма ги. Когато дон Хуан се събужда, пита ме какво ми става. Обяснявам му какво се е случило, а той ми казва: "Не се притеснявай. Сигурно е минал някой койот и ги е отнесъл; но не може да е много далеч. Ето! Виж! Следи от койот!"

Целия този ден изкарахме да следваме стъпките на койота, за да си намеря пакетите. След безконечно търсене дон Хуан продължаваше да твърди, че не бива да се притеснявам, защото "ей-там - казваше ми, - зад оня скат, има едно село. Там можеш да си купиш колкото цигари искаш".

И отново тръгнахме да търсим ли, търсим... Да, сега наистина търсехме селото. Къде ли е селото? Ни следа от такова. Та това и правехме, когато по едно време дон Хуан седна на земята и преструвайки се на старче, ама съвсем старче, почна да хленчи: "Тоя път наистина съм загубен... Стар съм вече... не мога повече..." И докато го говореше, държеше глава с ръце и страхотно се превземаше.

Кастанеда ни представяше цялата тази история, като имитираше дон Хуан в жестовете и тона на гласа. Беше същинско представление да го гледаш. По-късно самият Кастанеда щеше да сподели, че дон Хуан често споменавал те атралните му способности.

- И във всичкото това ходене трябва да бяха минали 10-12 дни. Вече изобщо не ми беше до пушене! Та така ми разкара желанието да пуша. С това препускане като демони из всички тия зъбери!

Ами, като дойде време да се връщаме, сигурно си представяте как дон Хуан си знаеше съвършено добре как да го направи. Спуснахме се право в селото. С тази разлика, че тогава вече изобщо не ми трябваше да си купувам цигари. От тази случка - каза той с носталгия - минаха около 15 години.

- Въпросът с не-правенето - отбеляза той - е тъкмо обратното на рутината или привичките, с които сме свикнали. Навици като цигарите например са неща, които ни обвързват, приковават... Смисълът на не-правенето, от друга страна, е, че всички пътища са възможни.

Кастанеда ни накара да разберем, че дон Хуан познавал много добре всички; познавал ги до навиците и слабостите им. И по този начин ги спипвал един по един. Дон Хуан и дон Хенаро, "тези двама побратими", както ги нарича Кастанеда, успявали да вкарат всеки от тях в подходящата за него игра и по този начин ги заставяли да се озоват на пътя на знанието.

* * * *

След кратка пауза Кастанеда ни напомни, че дон Хуан и дон Хенаро вече не са с тях.

- Сега всичко е различно - каза Кастанеда с носталгия. - Дон Хуан и дон Хенаро вече ги няма. С нас сега е жената толтек. Тя ни възлага задачи. Ла Горда и аз изпълняваме заедно задачите. Другите също имат свои задачи; различни задачи и на различни места.

Според дон Хуан жените са по-талантливи от мъжете. Жените са по-възприемчиви. И освен това в живота те се хабят по-малко и се уморяват по-малко от мъжете.

Затова дон Хуан ме остави в ръцете на жена сега. Остави ме в ръцете на отвъдната страна на единството мъж-жена. Нещо повече, остави ме в ръцете на жени - на сестричките и Ла Горда.

Именно жената толтек ме обучава сега. Тя носи отговорност за всичко. Всички останали, Ла Горда и аз сме нищо.

Заинтересувахме се дали тя знае, че той ще се срещне с нас, както и за другите му планове.

- Жената толтек знае всичко. Тя ме изпрати в Лос Ан-джелес да разговарям с вас - отвърна той, обръщайки се към мен. - Тя знае плановете ми и че ще ходя в Ню Йорк.

Попитахме го какво представлява тя - млада ли е, стара ли е?

- Жената толтек е много силна жена. Мускулите й се движат по много специфичен начин. Тя е възрастна, но от тези, които изглеждат така сякаш чрез гримиране.

Беше му трудно да обясни каква е тя. В усилието си той потърси някакво сравнение и ни припомни за филма "Гигантът".

- Спомняте ли си - попита ни той - оня филм с Джеймс Дийн и Елизабет Тейлър? Там Е. Тейлър играе ролята на зряла жена, макар че в действителност тя самата е много млада. Същото това впечатление поражда у мен жената толтек - едно лице с грим на възрастна жена над едно още младо тяло. Бих казал още, че тя се прави на стара.

Ни едно от нещата, които ни разказа Кастанеда онзи следобед, не беше случайно. Различните късчета информация, които ни предоставяше, изглежда, целяха да оформят едно определено впечатление в нас. В това намерение на Кастанеда нямаше нищо погрешно, обратното - той определено се стремеше да ни предаде истинската същност на обучението, с което са се заели.

Продължаваме да говорим за жената толтек и Кастанеда ни каза, че тя скоро си отива.

- Тя ни каза, че на нейно място ще дойдат други две жени. Жената толтек е много стриктна. Нейните изисквания са ужасни! Обаче ако жената толтек е сурова, изглежда, двете, които идват, са много по-лоши. Дано още да не си тръгне! Човек не може да престане да иска, нито пък може да забрани на тялото да се оплаква й да се бои от суровостта на начинанието... И все пак няма да начин да се измени съдбата. Така ме спипа тогава!

Аз повече нямам друга свобода - продължи той, - освен свободата да бъда безупречен, защото само ако съм безупречен, мога да променя съдбата си; тоест ще мина на пръсти покрай лявата страна на Орела. Ако не съм безупречен, няма да променя съдбата си и Орела ще ме погълне.

Нагуалът Хуан Матус е свободен човек. Той е свободен, следвайки съдбата си. Разбирате ли ме? Не знам дали разбирате какво искам да кажа - попита той загрижено.

- Наистина разбираме! - отговорихме пламенно. - Както в това последното, така и в многото други неща, които ни разказахте досега, намираме голямо сходство с това, което чувстваме и изживяваме във всекидневието.

- Дон Хуан е свободен човек - продължи той. - Той търси свободата, духът му я търси. Дон Хуан е свободен от основната обусловеност - тази на възприятието, която не ни позволява да виждаме действителността.

Важното във всичко това, за което говорим, е възможността да се разкъса обръчът на рутинното. Дон Хуан го карал да прави многобройни упражнения, за да осъзнае рутинните си навици. Сред тях е "да се върви в тъмното" и "походката на силата".

- Да се разкъса този кръг на възприятието не е лесна задача; може да продължи години наред. Трудното при мен -заяви той през смях - е, че съм голям инат. Противях се на всичко. Затова в моя случай дон Хуан трябваше да използва наркотици... Та до това се стигна накрая... Черният ми дроб се скапа!

По пътя на не-правенето човек разрушава навиците си и започва да осъзнава - обясни Кастанеда. Докато казваше това, той стана и тръгна назад, напомняйки ни една техника, на която дон Хуан го научил - да вървиш назад с помощта на огледало. Кастанеда продължи, че за да се улесни в тази задача, той изобретил едно приспособление от метал (нещо като обръч, който се слагал на главата подобно на корона), към което закрепил огледало. По този начин, докато изпълнява упражнението, ръцете му могат да остават свободни. Друг пример за техниката на не-правенето бил да си слагаш колана обратно и да си обуваш обувките разменени. Всички тези техники имат за цел човек да осъзнава какво прави във всеки момент.

- Разрушаването на навиците е начинът, по който можем да дадем на тялото нови усещания - каза той. - Тялото знае...

Техниките и игрите на не-правенето развиват вниманието. Би могло да се каже, че това са упражнения за концентрация, защото принуждават участниците да осъзнават напълно това, което правят. Кастанеда отбеляза, че старостта се състои в това да останеш заключен в плътния обръч на навиците.

- Начинът, по който ни обучаваше жената толтек, бе да ни поставя в различни ситуации. Мисля, че това е най-добрият начин, защото когато се озовем в дадена ситуация, ние откриваме, че сме никой. Другият път е на самовлюбеността, на личната гордост. По този, последния път се превръщаме в детективи, вечно нащрек за това, което може да ни се случи и засегне.

- Детективи ли?

- Да! Вечно търсим доказателства дали ни обичат или не ни обичат. И така, вторачени в собственото си его, единственото, което постигаме, е да го укрепваме. Според жената толтек най-добре е като за начало да приемем, че никой не ни обича.

2

Кастанеда ни каза, че според дон Хуан личната гордост прилича на змей с 3000 глави.

- Човек непрекъснато сече и унищожава глави, но се появяват все нови и нови... Ами защото човек знае безброй трикове! - възкликна той. - С триковете, изглежда, се са-мозаблуждаваме да си мислим, че сме някой.

Като си поизмени положението, Кастанеда започна да ни разправя историята на последните три години.

- Една от многото ми задачи бе като готвач в едно от ония крайпътни кафенета. Ла Горда също се хвана на работа там. Повече от година се движехме там като Джо Кордо-ба и неговата госпожа!

Пълното ми име беше Хосе Луис Кордоба, на вашите услуги - каза той, като направи дълбок реверанс. - Но всички ме познаваха като Джо Кордоба.

Кастанеда не ни каза нито името, нито местонахождението на града, в който са живели. Възможно е да са били на различни места. Изглежда, в началото са били тримата -той, Ла Горда и жената толтек, която останала известно време с тях. Най-напред се хванали да намерят работа на Джо Кордоба, неговата госпожа и тъща му.

- Така се представяхме - каза Кастанеда, - иначе хората нямаше да ни разберат.

Дълго трябвало да си търсят работа, докато най-сетне открили в едно крайпътно кафене.

- В този тип закусвални се започва работа много рано сутринта. В пет часа вече трябва да си на крак.

Кастанеда ни разказа през смях, че по такива места първото, което те питат, е: "Можете ли да правите яйца?" Какво ли значело това да правиш яйца? Доста дълго се чудел какво ли имали предвид, докато накрая разбрал, че ставало дума за различните начини да се приготвят яйца за закуска. В ресторантите или закусвалните за шофьори на камиони това с правенето на яйца било много важно.

Една година работили така.

- Ама сега какви яйца знам да правя! - заяви той през смях. - Всякакви, каквито пожелаете!

Ла Горда също работела много. Толкова добре се справяла, че накрая я повишили да отговаря за всичките момичета. Като изминала една година и жената толтек им казала "стига толкова, тази задача е приключена", собственикът на кафенето не искал да ги пуска да си ходят.

- Истината е, че там работихме яко. Страхотно! От зори до късна нощ.

През тези години преживели периоди на големи лишения, през които се отнасяли към тях много зле и доста ги унижавали. Неведнъж почти бил на път да издаде кой е, обаче...

- Кой щеше да ми повярва! - каза той. - Пък и жената толтек е тази, която взима решенията. През тази година имаше моменти, когато се ограничавахме с най-минималното - спяхме на пода и ядяхме само по едно нещо.

Като чухме това, помолихме да ни обясни по какъв начин се хранят. Кастанеда ни каза, толтеките ядат само по един тип храна на едно ядене, но го правят по-често.

- Толтеките ядат през целия ден - отбеляза той небрежно. Според Кастанеда смесването на храните - например да ядеш месо с картофи и зеленчуци - е много вредно за здравето.

- Това смесване е нещо твърде скорошно в живота на човечеството - заяви той. - Яденето само на един тип храна улеснява храносмилането и е по-полезно за организма.

- Веднъж дон Хуан ме упрекна, че вечно се чувствам зле. Можете да си представите как само се защитавах! И все пак по-късно си дадох сметка, че беше прав и го разбрах. Сега се чувствам добре, силен и здрав.

Освен това те и спят различно от повечето хора. Важното е да осъзнаеш, че може да се спи по много начини. Според Кастанеда ние сме научени да си лягаме и ставаме в определен час, понеже така изисква обществото от нас.

- Така например - каза Кастанеда - татковците слагат децата да си лягат, за да си го върнат на тях. - Всички се разсмяхме, защото донякъде беше така. - Аз спя по всяко време на деня или на нощта - продължи той, - но ако събера часовете и минутите, през които спя, едва ли ще бъдат повече от пет часа на денонощие.

За да се спи по този начин, от човек се изисква способността да навлиза направо в дълбокия сън.

Връщайки се на Джо Кордоба и неговата госпожа, Кастанеда ни каза, че един ден жената толтек дошла и им казала, че не работели достатъчно.

- И ни изпрати да основем една доста голяма фирма за "озеленяване", нещо като дизайн и поддържане на градини.

Тази нова задача от жената толтек съвсем не беше малка. Трябваше да наемем група хора, които да ни помагат да се върши работата през седмицата, докато ние продължавахме в кафенето. А в събота и неделя се посвещавахме изключително на градините. Голям успех постигнахме...

Ла Горда е много предприемчива личност. През оная година работихме страшно много. През седмицата - в кафенето, а в края на седмицата - каране на камиона и садене на дървета. Изискванията на жената толтек са огромни.

Спомням си - продължи да разказва Кастанеда - един случай, когато бяхме в дома на един приятел, когато пристигнаха журналисти да търсят Карлос Кастанеда. Бяха от "Ню Йорк таймс". За да минем незабелязани, с Ла Горда се хванахме да садим дървета в градината на моя приятел. Видяхме ги отдалеч да влизат и излизат от къщата. И тогава моят приятел почна страхотно да ни крещи и ругае пред журналистите. Изглежда, че на Джо Кордоба и неговата госпожа можеше да им се крещи най-безнаказано. Никой от присъстващите не се притече да ни защити. Че кои бяхме ние? Там само бедняците и псетата работят на такова слънце!

Та така заедно с моя приятел заблудихме журналистите. Обаче тялото си все пак не можах да заблудя. Три години се бяхме отдали на задачата да предоставяме на тялото изживявания, които да го накарат да осъзнае, че всъщност не сме нищо. Истината е, че тялото не е единственото, което страда. Умът също е свикнал на постоянни стимули. Воинът обаче не получава стимули от околната среда, той няма нужда от тях. Та при това положение не можеше и да се намери по-подходящо място от това, където бяхме! Там никой не мисли!

Продължавайки историята на своите приключения, Кастанеда отбеляза, че неведнъж двамата с Горда били изхвърляни на улицата.

- В други случаи, както карахме камионетката, ни изтласкваха до канавката на шосето. И какъв избор имахме! По-добре беше да ги оставим да ни задминат!

От всичко, което ни разказваше Кастанеда, изглежда, задачата за тези години е имала нещо общо с това "да се научиш да оцеляваш в неблагоприятни обстоятелства" и да "преодоляваш подлагането на дискриминация". Това последното е "нещо много трудно за понасяне, но ти дава много информация", завърши той най-спокойно.

Целта на задачата е да се научиш да не се поддаваш на емоционалното въздействие, предизвикано от дискриминацията. Важното е да не реагираш, да не се дразниш. Реагира ли човек, свършен е.

- Човек не се обижда, когато тигърът го напада - поясни той, - а просто отстъпва встрани и го оставя да мине.

В друг един случай Ла Горда и аз си намерихме работа в една къща - тя като прислужница, аз - като иконом. Не можете да си представите как свърши това! Изхвърлиха ни на улицата с ритници и без нищичко да ни платят. Нещо повече! За да се застраховат против нас в случай, че се оплачем, бяха извикали полиция. Представяте ли си! Арестуваха ни за едното нищо.

Същата тази година Ла Горда и аз изкарахме в много тежък труд и понасяйки огромни лишения. Много пъти нямахме нищичко за ядене. Най-лошото беше, че не можехмеда се оплачем, нито разчитахме на подкрепа от страна на групата. В тази задача бяхме сами и не можехме да се измъкнем. От всяко положение дори да можехме да кажем кои сме, никой нямаше да ни повярва. Задачата винаги е всеобхватна.

Аз наистина съм Джо Кордоба - продължи Кастанеда, придружавайки думите си с цялото тяло - и това е много хубаво, защото няма накъде повече да се пропадне. Стигнах до най-ниското, докъдето може да се стигне. Това е всичко, което съм. - И при тези последните думи той докосна пода с длани.

Сега - добави той с приключващ тон - всички завършихме задачите, които изпълнявахме и се подготвяме за нови. Жената толтек ни нарежда.

Историята на Джо Кордоба и неговата госпожа ни направи много силно впечатление. Ставаше дума за опит, твърде различен от изживяванията в книгите му. Заинтересувахме се дали е писал или пише в момента нещо за Джо Кордоба.

- Аз знаех, че Джо Кордоба съществува - каза един от нас, - трябваше да съществува. Защо не пишете за това? От всичко, което ни разказахте, най-силно впечатление ми направи историята за Джо Кордоба и неговата госпожа.

- Току-що предадох един нов ръкопис на литературния ми агент - отговори ни Кастанеда. - В този ръкопис именно жената толтек води обучението. Иначе не можеше и да бъде... Възможно е заглавието да бъде "Прикриването и изкуството да бъдеш на този свят" . Там е всичко, което тя ни учи. Тя е отговорна за този ръкопис. В изкуството на прикриването човек трябва да бъде обучаван от жена. Жените го владеят много добре, защото винаги са живели с противник, тоест винаги е трябвало да се движат на "пръсти" в един мъжки свят. И именно поради това, че жените имат много дълъг опит в това изкуство, принципите на прикриването трябваше да ни ги предаде жената толтек.

В този последния ръкопис обаче няма нищо конкретно за живота на Джо Кордоба и неговата госпожа. Не мога да пиша в подробности за този опит, защото никой не би го разбрал, нито повярвал. С малцина мога да говоря за тези неща... Но същността на опита от последните три години я има в тази книга.

Връщайки се на жената толтек и нейните особености, Кастанеда ни каза, че тя е много различна от дон Хуан.

- Тя мен не ме обича - каза той убедено, - в замяна на това наистина обича Ла Горда! Жената толтек не можеш да я питаш за нищо. Преди човек да е проговорил, тя вече знае какво трябва да каже. Освен това трябва да се боиш от нея; когато се ядоса, бие - заключи той, правейки жестове, изразяващи колко го е страх.

Всичко, което са постигнали те, изисква години на подготовка и практика. Един пример за това е упражнението със "съня".

- Това, което може да изглежда като една глупост, е много трудно постижимо - настоя Кастанеда.

Упражнението се състои в това да се научиш да сънуваш по своя воля и по систематичен начин. Започва се, като сънуваш едната си ръка как навлиза във визуалното поле на сънуващия. После виждаш цялата ръка. Продължава се постепенно все по-нататък, докато успееш да се видиш целия в съня си. Другият етап се състои в това да се научиш да използваш сънищата. Иначе казано, веднъж като се научиш да ги контролираш, трябва да се научиш да действаш в тях.

- Така например - каза Кастанеда - човек сънува самия себе си как излиза от тялото, отваря вратата и излиза на улицата. Улицата е нещо невъобразимо! Нещо от човека излиза от него; нещо, което се постига с волята.

Според Кастанеда сънуването не отнема време. Иначе казано, сънуването не се случва във времето на нашите часовници. Времето в сънуването е нещо много компактно.

- Жената толтек - продължи Кастанеда - казва, че сънуването става във време "Р". Защо ли? Не знам. Тя така казва.

Кастанеда ни обясни, че в сънуването човек изключително много се изразходва физически.

- В сънуването може да се изживее много - каза той, -но тялото губи сили. Моято тяло много отпада... След това години наред се чувствам отпаднал.

Много пъти, докосвайки се до тази тема, Кастанеда ще казва, че това, което правят те в сънуването, има прагматична стойност. В "Сказания за силата" четем, че изживяванията от сънищата и от будното състояние "придобиват една и съща прагматична стойност" и че за магьосниците "критериите за разграничаване между сън и будно състояние вече са невалидни".

Това с излизането или пътуванията извън физическото тяло предизвика жив интерес у нас и поискахме да научим още за тези изживявания.

Отговори ни, като поясни, че всеки от тях е постигал различни изживявания.

- Ла Горда и аз например пътуваме заедно. Тя хваща здраво ръката ми над лакътя и... поемаме.

Обясни ни още, че групата прави и общи пътувания. Всички непрекъснато се подготвят за целта да "стигнат до това да станат свидетели".

- Да успееш да станеш свидетел - ни увери Кастанеда - означава, че вече не бива да съдиш нищо. Тоест става дума за едно вечно виждане, при което повече нямаш никакви предразсъдъци.

Хосефина, изглежда, има големи способности за тези пътувания със сънуваното тяло. Тя иска да го отведе със себе си и вечно го изкушава, като му разказва чудеса. Обаче Ла Горда винаги го спасява.

- Хосефина може с голяма лекота да разкъса този обръч на рефлексиите. Тя е луда, побъркана! - възкликна той. -Хосефина лети много надалеч, но не иска да си отиде сама и винаги се връща. Връща се и ме търси... Разказва ми най-подробно всичко и това са направо чудеса!

Според Кастанеда Хосефина е същество, което не може да функционира в този свят.

- Тук щяха накрая да я затворят в някое заведение - каза той.

Хосефина е човек без връзки с конкретното, тя е етерна. Във всеки момент може да си отиде окончателно.

Ла Горда и той от своя страна са много по-предпазливи в полетите си. Ла Горда, особено, представлява самата стабилност и равновесие, които на него самия до известна степен не му достигат.

След кратка пауза му припомних един образ - на огромния свод, който във "Вторият пръстен на силата" се представя като място на срещата и където дон Хуан и дон Хенаро щели да ги чакат.

- Ла Горда също е имала това видение - отбеляза той замислено. - Това, което виждахме, не беше земен хоризонт. Нещо много по-равно и сухо, на чийто хоризонт виждахме да се издига нещо като огромен свод, който покрива всичко и се издига до зенита. В тази точка на зенита се вижда едно силно сияние. Бих казал, че е нещо като огромен купол, който излъчва кехлибарена светлина.

Притискаме го с въпроси да ни даде повече информация за този купол. Какво представлява? Къде се намира?

Кастанеда ни отговори, че съдейки по размера на това, което виждат, може да е планета.

- В зенита - добави той - има нещо като силен вятър. Според жената толтек - довери ни Кастанеда - тези образи са отклонения в моето виждане. Тя мисли, че това е моят несъзнателен начин да парализирам действията; тоест моят начин да кажа, че не искам да си отида от света. Жената толтек казва още, че с моето отношение аз задържам и Ла Горда в способността й за един много по-резултатен и плодотворен полет.

Дон Хуан и дон Хенаро са големи сънувачи. Те владеят абсолютно това изкуство.

- Направо ми вдъхва страх фактът - възкликна внезапно Кастанеда, като вдига ръка към челото си - как никой не забелязва, че дон Хуан е един абсолютен сънувач. Същото може да.се каже и за дон Хенаро. Дон Хенаро например е способен да доведе сънуваното си тяло във всекидневния живот.

Всичко, което правят те, е достойно за възхвала - продължи въодушевено той. - Безкрайно се възхищавам от изключителния контрол, присъствие на духа и спокойствие на дон Хуан.

За дон Хуан изобщо не може да се каже, че е някакъв сенилен старец... Предимствата му пред мен са направо бездънни.

В интервюто си със Сам Кийн Кастанеда казва, че веднъж дон Хуан го попитал дали смята двамата за равни. Макар всъщност да не мислел така, Кастанеда му казал снизходително, че са равни. Дон Хуан обаче не бил на неговото мнение. "Не мисля, че сме равни - казал му той, - защото аз съм ловец и воин, а ти си само един "мухльо". Аз съм готов във всеки момент да представя прегледа на живота си. Твоят дребен свят, пълен с хленчове и колебания, никога не може да бъде равен на моя."

Във всичко, което ни разказа Кастанеда, може да се намерят паралели с други направления и традиции на мистичната философия. В самите негови книги се цитират автори и произведения от античността до днешно време. Припомних, че между другото се споменава египетската "Книга на мъртвите" и "Трактатът" на Витгенщайн, испански поети като Сан Хуан де ла Крус и Хуан Рамон Химе-нес, латиноамерикански автори като перуанския поет Сесар Вальехо.

- Да - отвърна той, - в колата си винаги имам книги, много книги. Неща, които ми изпращат и разни други. Понякога четях по малко от тези книги на дон Хуан. Той обича поезия. Но му харесват само първите четири стиха! Според него останалото нататък е идиотщина. Казва, че след първата строфа се губи силата и всичко е чисто повторение.

Изминахме шест-седем преки пеш. Известно време разговаряхме на случайни теми. Спомням си, той каза, че бил прочел в "Гасета" на Фонда за култура статия на Хуан Товар, в която се споменавало за изгледи да се направи филм по книгите му.

- Да - каза той. - По едно време се говореше за такава възможност.

След това ни разказа за срещата си с един продуцент, Джоузеф Ливайн, който разговарял с него през едно огромно писалище. Размерът на писалището и думите на продуцента, трудно разбираеми заради огромната пура, която стискал в уста ("Имате ли нещо против, че пуша?", попитал го той), били нещата, които направили най-силно впечатление на Кастанеда.

- Седеше там, на онова писалище като на трибуна -обясни той, - а аз, там долу някъде, толкова мъничък. Могъщите! С ръце, целите обсипани в пръстени с огромни скъпоценни камъни.

Кастанеда вече бил казал на Хуан Товар, че последното, което очаква, е да види Антъни Куин в ролята на дон Хуан. Изглежда, че и някой бил предложил Мия Фарроу за една от ролите...

- Много трудно е да си представиш изобщо такъв един филм - отбеляза той. - Това не е нито етнография, нито фантастика. И проектът накрая пропадна. Нагуалът Хуан Матус ми каза, че не може да стане.

По същото това време го поканили също да участва в едно телевизионно шоу, като предаването на Джони Кар-сън и Дик Кавет.

- В последна сметка не можах да приема такова нещо. Какво бих казал на Джони Карсън например, ако ме попиташе дали съм говорил с койота или не? Какво да му кажа? Ако му кажа, че съм говорил, че... и какво тогава? Без съмнение би се получила много нелепа ситуация.

Дон Хуан ми възложи да представя свидетелства за една традиция - каза Кастанеда. - Той самият настояваше да се съглася за интервюта и за представяне на книгите. По-късно ме накара да престана, понеже този тип неща отнемат много енергия. Ако човек реши да бъде в тези неща, трябва да им посвети много енергия.

Кастанеда обясни много точно, че с доходите от неговите книги той се наел да посреща разходите на цялата група. Той осигурява прехраната на всички.

- Дон Хуан ми възложи задачата да записвам всичко, което казват магьосниците, и жените, и мъжете - каза той. - Задачата ми е главно в това да пиша, докато един ден не ми кажат: "Стига, тук свърши." Дали моите книги оказват влияние или не, не знам, понеже не съм свързан с нещата, които стават тук. Всичко материално от книгите принадлежи на дон Хуан - по-рано, и на жената толтек - сега. Те отговарят за всичко, което се казва там.

Тонът на гласа му и жестовете му ни направиха силно впечатление. Явно беше, че на този план задачата на Кастанеда е да се подчинява. Единствената му цел е да бъде безупречен като приемник и предавател на една традиция и на едно учение.

- Лично аз - продължи той след известна пауза - работя над едно "списание", нещо като алманах. За тази работа виж, да, аз отговарям. Иска ми се да ги публикува някое сериозно издателство и да се ангажира с разпространяването им сред хората, които се интересуват, и сред учебни центрове.

Каза ни, че е подготвил около 18 единици, в които смята да предаде в резюме цялото учение на толтекския народ. За организирането на този труд прибягнал към феноменологията на Хусерл като теоретична схема, чрез която да представи в разбираем вид това, на което са го научили.

- Миналата седмица - каза той - бях в Ню Йорк. Представих проекта на редакторите в "Саймън и Шустър", но пропадна. Изглежда, не посмяха. Такова нещо нямало да има успех.

За тези 18 единици аз съм единственият отговорен -продължи той замислено, - а както видяхте, не постигнах успех. Тези 18 единици са нещо като 18 падания, при които силно съм си удрял главата. Съгласен съм с редакторите, че е работа, която трудно се чете, но такъв съм аз... Дон Хуан, дон Хенаро, всички останали са различни. Те са толкова жизнени!

Защо ги наричам единици ли? - запита се сам, като се приближи до нас. - Наричам ги така, защото всяка една от тях се опитва да покаже един от начините да се разбие единството на обичайното. По различни начини може да се разбие този възглед, който дава само една перспектива.

Опитвайки се отново да ни поясни това, Кастанеда ни даде за пример една карта. Всеки път, когато решим да стигнем до определено място, ние имаме нужда от карта с ясно обозначени ориентири, за да не се загубим.

- Без карта не можем да намерим нищо! - възкликна Кастанеда. - Но въпросът е, че впоследствие единственото, което вече виждаме, е само картата. Вместо да виждаме това, което трябва да видим, ние накрая виждаме само картата, която носим вътре в себе си. Затова трябва да се разчупи този обръч на рефлексите, да се прережат окончателно връзките, които ни водят към познати ориентири - това е последният урок на дон Хуан.

Многократно през този следобед Кастанеда настояваше, че той не е нищо повече от "обикновен мост към света". Цялото знание в книгите принадлежи на толтекския народ.

При толкова настояване от негова страна не можах да не реагирам и да не му кажа, че трудът да подреди целия материал от записките в страници от цялостни и добре организирани книги е нещо огромно и много трудно.

- Не - отвърна Кастанеда. - Аз нямам никаква работа. Задачата ми се състои просто в това да препиша страницата, която ми се дава в сънуването.

Според Кастанеда не може да се направи нещо от нищо. Да се опитваш да твориш по този начин е абсурд. Човек винаги е инструмент, посредник.

- Аз виждам всяка страница в сънищата и успехът на всяка от тези страници зависи от степента на точност, с която съм способен да препиша оригинала от съня. И страницата, която прави най-силно впечатление или въздейства най-силно, е именно тази, в която съм успял да възпроизведа оригинала с най-голяма точност.

Докато вечеряхме, споменах някои от интервютата, които бях прочела. Казах му, че много ми е харесало интервюто, взето от Сам Кийн и публикувано първо в "Сайколъджи тудей". Кастанеда също беше доволен от това интервю. Той много ценеше Сам Кийн.

- През тези години - каза той - познавах много хора, с които бих желал да продължа да бъда приятел... един пример за това е теологът Сам Кийн... Дон Хуан все пак каза "стига".

По повод интервюто в "Таим" Кастанеда ни разказа, че първо дошъл да се срещне с него един журналист. Изглежда, че нещо не се получило и си отишъл. Тогава му пратили "едно от онези момичета, на които не можеш да откажеш", каза той и всички се разсмяхме. Всичко станало много добре и "чудесно" се разбирали. Кастанеда останал с впечатлението, че тя разбирала нещата, които говорил. В последна сметка обаче материала не го направила тя. Предали записките, които водила, на един журналист, който "мисля, че сега е в Австралия", добави той. Изглежда, именно този журналист направил каквото направил със записките, които му връчили.

Всеки път, когато по един или друг повод се споменаваше интервюто в "Таим", съвсем явно се забелязваше раздразнението му. Той предупредил дон Хуан, че "Таим" е едно твърде могъщо и важно списание. Дон Хуан от своя страна настоял да се осъществи интервюто. Та интервюто се оказало "за оня, дето духа", заключи Кастанеда.

Говорихме също за критиците и за нещата, написани за него и за книгите му. Споменах Ричард де Мил и други, които подлагат на съмнение достоверността на неговите работи и антропологическата им стойност.

- Работата, която аз имам да правя - каза Кастанеда, - е свободна от всичко, което критиците биха могли да кажат. Моята задача се състои в това да представя полученото знание по възможно най-добрия начин. Не ме интересува изобщо какво биха могли да кажат, понеже аз вече не съм Карлос Кастанеда, писателят. Не съм нито писател, нито учен, нито философ... и поради това техните нападки не ме засягат. Сега аз знам, че съм нищо; никой не може да ми отнеме нищо, защото Джо Кордоба е нищо. Във всичко това няма никаква лична гордост.

Ние живеем - продължи той - на ниво, по-ниско и от това на мексикански селянин, и този факт сам по себе си говори много. Ние вече сме опрели до земята и не можем да паднем по-надолу. Разликата между нас и селянина е, че той има надежди, иска разни неща и се труди, за да има един ден повече, отколкото има днес. Ние в замяна на това нямаме нищо и с времето ще имаме все по-малко. Представяте ли си го това? Тъй че критиките няма да могат да улучат целта.

Никога не се чувствам така цялостен, както когато съм Джо Кордоба - възкликна пламенно, стана и разтвори ръце във всеобхватен жест. - Джо Кордоба, който по цял ден пече сандвичи и очите му са пълни с пушек... Разбирате ли ме?

Не всички критици са били негативно настроени. Окта-вио Пас например написал много добър предговор към мексиканското издание на "Учението на дон Хуан". На мен ми се бе сторил прекрасен.

- Да - съгласи се Кастанеда. - Този предговор е отличен. Октавио Пас е истински рицар. Може би един от последните, които са останали.

Изразът "истински рицар" не се отнася до безспорните достойнства на Октавио Пас като мислител и писател. Не! Този израз се отнася до дълбоко вродени качества на човека, храбростта на една личност като човешко същество. И когато Кастанеда го посочи като "един от последните, които са останали", с това подчерта, че става дума за вид, който е застрашен от изчезване.

- Е - продължи Кастанеда, опитвайки се да смекчи въздействието, - може би остават двама рицари.

На това ниво на разговора Кастанеда ни обясни как подбира писмата, които получава.

- Да ви кажа ли как попаднах на вашето? - попита той, обръщайки се към мен.

Каза ни, че ги получава едно момче, слага ги в една чанта и ги пази, докато той дойде в Лос Анджелес. Като си дойде в Лос Анджелес, Кастанеда винаги следва един и същ навик. Първо изсипва и разбърква цялата кореспонденция в един голям кашон "като за играчки" и после изважда едно-единствено писмо. Именно това писмо, което извади, той чете и му отговаря. Естествено, че никога не го прави писмено. Кастанеда не оставя следи.

- Писмото, което извадих - обясни той, - беше първото, което ми бяхте писали. Тогава потърсих следващото. Не можете да си представите колко проблеми имах, докато открия телефона ви! Когато вече си мислех, че няма да имам късмет, успях да го открия чрез Университета. Аз наистина вече си мислех, че няма да мога да разговарям с вас.

Много се изненадах, като научих за всичките затруднения, които имал, докато се свърже с мен. Изглежда, че веднъж щом писмото се бе оказало в ръцете му, той е трябвало да изчерпи всички средства. В неговия магически свят се отдава голямо значение на "знаците".

- Тук, в Лос Анджелес - продължи небрежно Кастанеда, - имам един приятел, който много ми пише. Всеки път, като идвам, чета всичките му писма едно след друго, сякаш са дневник. Веднъж сред тези писма бе попаднало някакво друго, което, без да искам, отворих. Макар веднага да разбрах, че не е от моя приятел, все пак го прочетох. Фактът, че бе попаднало в тази купчина, бе за мен един "знак".

Чрез това писмо се свързал с двама души, които му разказали едно много интересно преживяване. Било нощем и трябвало да излязат на автострада "Сан Бернардино". Знаели, че за да я намерят, трябвало да продължат по улицата, по която се движели, докато стигнат до края й. После трябвало да завият наляво и да продължат нататък, докато стигнат до шосето. Така и направили, обаче след 20 минути си дали сметка, че са се озовали на някакво много странно място. Това изобщо не било автострадата "Сан Бернардино". Решили да слязат и да попитат, но никой не им помогнал. Почукали на една къща, но ги прогонили с викове.

Кастанеда ни разказа по-нататък как двамата приятели се върнали обратно по същия път, докато стигнали до някакъв сервиз, където помолили да ги упътят. Там им казали абсолютно същото, което вече знаели. Потеглили обратно, повторили абсолютно същия маршрут и без никакви затруднения излезли на магистралата.

Кастанеда се срещнал с тях. От двамата, изглежда, само единият се интересувал истински да разбере загадката.

- На земята - каза той с обяснителен тон - има места, специални места или процепи, през които се влиза и се минава към друго нещо. - Тук поспря и предложи да ни заведе. - Тук наблизо е... В Лос Анджелес... Ако искате, ще ви заведа - каза той.

Земята е нещо живо. Тези места са входове, през които земята периодично приема сила или енергия от космоса. Тъкмо от тази енергия трябва да натрупва воинът. Може би, ако бъда абсолютно безупречен, ще мога да стигна близо до Орела. Поне това!

На всеки 18 дни над земята се спуска една вълна от енергия. Бройте от трети август - предложи ни той. - Ще можете да я доловите. Тази вълна от енергия може да е силна, може да не е, зависи. Когато земята получи много големи вълни от енергия, без значение къде се намира човек, те винаги ни достигат. Пред величието на тази енергия земята е малка и енергията достига навсякъде.

* * * *

Докато вървяхме на връщане към Университета, Кастанеда заговори за едно бъдещо пътуване до Аржентина.

- Така ще се затвори един цикъл - каза ни той. - За мен е много важно да се върна в Аржентина. Още не знам кога ще го направя, но ще отида. Засега тук имам да върша разни неща. Скоро, през август, се навършват три години, откакто започнах задачата си, и вероятно след това ще мога да пътувам.

Сигурно Ла Горда ще дойде с мен - продължи той. - Тя обича да пътува. Вярно, че иска да ходи в Париж - поясни той. - Ла Горда сега се облича в "Гучи", елегантна е и иска да отиде в Париж. Аз все й викам: "Горда, за какво искаш да ходиш в Париж?" Там няма нищо. Но тя си има някаква представа за Париж, "градът светлина"... Вие знаете.

Много пъти спомена Ла Горда този ден. В нейно лице Кастанеда ни представи една изключителна личност, към която той несъмнено изпитваше огромно уважение и възхищение. Какъв ли трябва да е тогава смисълът на цялата тази подробна информация за нея, която ни предостави? Струва ми се, че с тези коментари, подобно на онези за това как се хранели и спели толтеките, Кастанеда се опитваше да попречи да си изградим строго определена представа за това, което са те. Работата, с която се занимават те, е много сериозна и животът им е суров, но те са запазили своята гъвкавост и не се оставят да ги смазват традиционните норми на обществото. Важното е да се освободиш от схемите, а не да ги заместваш с други.

Научихме, че Кастанеда не е пътувал много из Латинска Америка, като се изключи Мексико.

- Напоследък ходих единствено във Венецуела - каза той. - Както ви казах вече, трябва скоро да отида в Аржентина. Така ще се затвори цикълът. След това мога да си отида. Ами... истината е, че не знам дали още искам да си отивам. - Тези последните думи ги каза с усмивка: - Има ли човек, на който да не са му останали никакви връзки?

В Европа е пътувал няколко пъти във връзка с книгите си. Мнението му за Европа беше категорично.

- Там няма нищо - заяви той. - Европа е свършена, всичко е мъртво. Човек може да забележи това дори в пейзажа. Алпите нямат нищо общо с Колорадо! На Европа не й достига силата, която Америка има в излишък.

По отношение на Италия също беше особено категоричен.

- Пейзажът там е миниатюрен. Там всичко е много подреденичко и много цивилизовано. Тук едно хълмче, там една къщичка. Няма сила! В Италия човек или е комунист, или е католик. Друго няма.

Думите му ни накараха да разберем, че в Европа няма нищо друго освен остарели идеологии, дихотомии от други епохи. Кастанеда в замяна на това се движи в един план, много различен от политиката и религиите. В неговата вселена няма място за традиционните начини на виждане и оценка.

През този ден Кастанеда бе обърнал голямо внимание на това да ограничи и изясни нещата, в които той сам се е уверил и е в състояние да изпита, от онези, за които другите говорят и правят. Каза ни, че от 17 години се е заел със задачата да се учи. През цялото това време е имало неща, които е можал да изпита и провери лично, други, които сега научава, и трети, които все още не е включил в живота си. Така например той е могъл да се убеди от собствен опит в толтекския начин на хранене и спане. Изкуството на сънуването също го е възприел, макар все още да се нуждае от помощта на Ла Горда.

По отношение на останалите феномени очевидно беше, че не иска да говори много и неведнъж трябваше да си признае, че има неща, които не разбира. Нещо повече, има много неща, които не вярва, че някога изобщо ще е възможно да разбере. Кастанеда обаче се доверява на дон Хуан и неговото учение; има доверие в това, което не разбира, нито успява да обясни. Неведнъж и дваж дон Хуан му е доказвал, че толтеките са били прави и като последица от това вярва, че би трябвало да са прави и до края.

Споменът за този следобед остана като една ясно очертана картина, в която обаятелната фигура на Кастанеда заема цялото пространство. Всички фантасмагории и чудеса от неговите книги - за да се изразим с думите на Октавио Пас, - в които толкова пъти бях се усъмнявала и които с известно неудоволствие бях възприемала като едно ненужно разгръщане на феноменалното, сега, след като се запознах с Кастанеда, станаха напълно достойни за вярване и възможни.

Отвъд фактологията на нещата, които ни разказа, се разкрива дълбоката истинност на неговите твърдения. В края на краищата... има ли нещо по-трудно от това да печеш по цял ден сандвичи като Джо Кордоба и очите ти да се пълнят с пушек?

Сп. "Мутантиа" 1981


You are here » Форум Кастанеда » Интервюта: Кастанеда и Gleargreen » Неуловими тайни. Сп. "Мутантиа", Грасиела Корвалан, 1981