Карлос Кастанеда говори, Кейт Томпсън, 1994

На литературните агенти им се плаща, за да превъзнасят клиентите си, но когато агентът на Карлос Кастанеда заяви, че ми предлага "интервюто на живота ми", трудно можех да не се съглася. В края на краищата деветте книги бестселъри на Кастанеда, описващи изключителното му ученичество при индианския магьосник яки дон Хуан Матус, вдъхновиха безчет представители на моето поколение да изследват мистицизма, психоделичните наркотици и нови нива на осъзнаване.

Но въпреки че славата му расте, авторът си остава отшелник, обгръщайки се в потайност и загадъчност. С изключение на няколкото интервюта, давани явно по случаен избор в течение на годините, Кастанеда никога не се появява в светлината на публичните прожектори. Малцина хора знаят дори как изглежда. За това интервю агентът му каза, че не се допускат камери и магнетофони. Разговорът може да се записва от стенограф, за да не може записи на гласа на Кастанеда да попаднат в нежелани ръце.

Интервюто - може би разчетено да съвпадне с излизането от печат на последната и най-езотерична книга на Кастанеда, "Изкуството на сънуването" - се проведе в заседателната зала на скромен офис в Лос Анджелес след седмици на непрекъснато променящи се уговорки с агента на Кастанеда. Уговорката се усложнява, обясни ми агентът, от това, че няма как да се свързва с клиента си, а може да потвърди срещата едва след като говори с него, "когато той реши да ми се обади... А аз никога не знам предварително кога може да бъде това."

Отидох по обяд и в залата влезе енергичен, ентусиазиран човек с широка усмивка, подаде ми ръка и ме поздрави непретенциозно:

- Здравейте, аз съм Карлос Кастанеда. Добре дошла.

Можем да започнем разговора, щом сте готова. Искате ли кафе или може би сода? Моля, настанете се удобно.

Бях чувала, че Кастанеда изглежда като дърводелец или кубински келнер; че чертите му са и европейски, и индиански; че кожата му е тъмномургава или бронзова; че косата му е черна, гъста и къдрава. До тук слуховете. Косата му сега е бяла или поне силно прошарена, късо подстригана и леко разрошена. Ако трябваше да поискам да му направят полицейски портрет, бих изтъкнала очите му - големи, блестящи, просветлени. Изглеждат по-скоро сиви.

Попитах Кастанеда за програмата му.

- Целият следобед ни е на разположение. Ще гледам да имаме цялото време, което ни е нужно. Когато стане достатъчно, ще разберем това.

Разговорът ни продължи четири часа, като междувременно ни поднесоха и вкусни сандвичи.

Първата ми среща с творбите на Кастанеда беше по-скоро посвещаване, отколкото запознаване. Беше през 1968 година. Полицаи биеха с палки демонстранти по улиците на Чикаго. Убийства бяха отнели живота на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди. Песента на Арета Франклин "Chain of fools" ("Верига глупаци") бе на върха на класациите. Всичко това насред океан от санталови пръчици, бродирани роби, панталони клош, звънтящи гривни, мъниста, дълги коси и на мъже, и на жени.

Насред всичко това се появява един загадъчен автор на име Карлос Кастанеда, който носи книга под заглавие "Учението на дон Хуан: пътят на знанието на един индианец яки". Спомням си колко ме промени. Книгата, която започнах да чета, беше предмет на любопитство; книгата, която държах, след като я прочетох, бе станала за мен манифест, нещо като трескав съдебен процес, за който душата ми тайно се е подготвяла. Това, което Кастанеда явно поддържа - възможността да бъдат изпитани лично изумителни духовни изживявания, - бе същото, срещу което религията от неделните сутрини в детството ми бе направила всичко възможно да ме ваксинира.

Като повярвах на Кастанеда, това ми даде вярата, че някой ден по някакъв начин може да срещна моя собствен дон Хуан Матус (дон е испанско обръщение, изразяващо уважение), стария индиански мъдрец магьосник, който иска от своя ученик Карлос да стигне отвъд видимото - простото възприемане на света в обичайно утвърдената му форма. За да бъде истински "човек на знанието", Карлос трябва да усвои изкуството на "виждането", за да може за първи път да възприема истински изумителното естество на всекидневния свят. "Когато виждаш - казва дон Хуан, -светът повече няма познати. Всяко нещо е ново. Всяко нещо не се е случвало никога преди. Светът е невероятен!"

Но наистина кой е този Кастанеда? Откъде идва той и какво се опитва да докаже с мистериозните си разкази за светове, които явно са реалност от съвършено различен порядък?

С течение на годините са предлагани разнообразни отговори на този въпрос. Изберете сами: а) различно мислещ антрополог; б) ученик на магьосник; в) екстрасенс визионер; г) литературен гений; д) оригинален философ; е) майстор учител. За равновесие да не забравяме и ж) извършител на една от най-зрелищните измами в историята на книгоиздаването.

Кастанеда възприема разпространяването на тези противоречащи си мнения с нещо като иронично забавление, като че ли е част от публиката, наслаждаваща се на представление на Чехова комедия, в която той самият може да е, а може и да не е един от героите. Авторът последователно отказва - в течение на близо тридесет години - да се включи във войната на думи за това дали книгите му са автентични разкази за срещи в реалния свят, както твърди той, или (както настояват множество критици) са измислени алегории в духа на "Пътешествията на Гъливер" и "Алиса в страната на чудесата".

Тази стратегическа затвореност е нещо научено от самия дон Хуан. "За да се вмъкваш и измъкваш от различни светове, ти трябва да оставаш незабележим", казва Кастанеда, който според слуховете разделя времето си между Лос Анджелес, Аризона и Мексико.

- Колкото повече се идентифицираш с представата на хората за теб самия и за това как ще постъпиш, толкова повече се ограничава свободата ти. Дон Хуан непрекъснато подчертаваше колко е важно да се изличи личната история.

Ако малко по малко създадеш мъгла около себе си, тогава няма да те приемат като даденост и ще ти остава повече пространство за промяна.

Въпреки това малобройни "разпокъсвания" в мъглата позволяват да зърнем следи, оставени от ученика на магьосника в годините преди животът му да се разтопи в мит.

Според повечето изследвания, непотвърдени от самия автор, Карлос Сесар Араня Кастанеда е роден в Перу на Коледа през 1925 година в историческия андски град Каха-марка. След като завършва "Колехио Насионал де Нуестра Сеньора де Гуадалупе", той учи известно време в Националната школа по изящни изкуства в Перу. През 1948 година семейството му се преселва в Лима и отваря бижутериен магазин. Година по-късно, след смъртта на майка си, Кастанеда заминава за Сан Франциско и скоро след това се записва в "Сити колидж" в Лос Анджелес, където минава два курса по творческо писане и един по журналистика.

Кастанеда получава бакалавърска степен по антропология през 1962 от Калифорнийския университет в Лос Анджелес. През 1968, пет години преди Кастанеда да получи докторска степен по антропология, издателството на Калифорнийския университет публикува "Учението на дон Хуан: пътят на знанието на един индианец яки", която се превръща в национален бестселър скоро след ентусиазираната рецензия от Роджър Хелинек в "Ню Йорк таймс бук ривю":

"Не може да се преувеличи значението на това, което е направил Кастанеда. Той описва една шаманска традиция, предлогическа културна форма незнайно колко древна. Подобни неща често са описвани... Но определено никой друг външен, а още по-малко западен човек не е участвал някога толкова отвътре в нейните тайнства; нито пък ги е описвал толкова добре."

Фитилът е запален. "Учението" се продава в тираж 300 000 екземпляра от масовото издание на "Балантайн" през 1969 година. Следват "Една отделна реалност" и "Пътуване към Икстлан", издания на "Саймън & Шустър" от 1971 и 1972 година. Сагата продължава със "Сказания за силата" (1974), "Вторият пръстен на силата" (1977), "Дарът на Орела" (1981), "Огънят отвътре" (1984), "Силата на мълчанието" (1987) и "Изкуството на сънуването" (1993). (За библиофилите вероятно би представлявало интерес, че Кастанеда всъщност е писал книга за дон Хуан преди "Учението", под заглавие "Процепът между световете", но изгубил ръкописа в един киносалон.)

Оценявайки въздействието на творчеството му, почитателите на Кастанеда подчертават заслугата му, че е внесъл в популярната култура богатата и разнообразна традиция на шаманизма, с подчертаното му внимание към навлизане в необичайни светове и противоборства с техните странни и понякога враждебни духове-сили с цел да се възстанови равновесието и хармонията на тяло, душа и общество. Вдъхновени от прилаганите от дон Хуан пейот, джимсъно-ва трева и други растения на силата, с които той обучава Кастанеда на "изкуството на сънуването", огромен брой пионери изследователи разширяват собствените си вътрешни хоризонти чрез тези психоделични изследвания... и определено със смесени резултати.

Критиците на "пътя на знанието" на Кастанеда от своя страна отричат творчеството му, като го смятат за продължителна псевдоантропологическа измама, пълна с изфабрикувани шамани и превърнати в сензация практиканти на религиозните ритуали на коренните американци. Творбите, твърдят те, осигуряват огромно богатство на един безскрупулен автор за сметка на принизяването на свещени обичаи на индианците чрез използването им за комерсиални цели. "Представеното от Кастанеда, пише Ричард де Мил в "Пътешествието на Кастанеда", апелира към глада на читателя за митове, магия, древна мъдрост, истинска реалност, само-усъвършенстване, други светове или въображаеми партньори в играта."

Съответно този Кастанеда, който аз открих, беше напълно противоположен образ. Присъствието му беше непринудено, спонтанно, сърдечно и оживено, на моменти заразително весело. В същото време той още имаше силен акцент (Перуански? Чилийски? Испански?), който му придаваше аристократичното достолепие на посланик в кралски двор: с добре премерена реч и маниери, сериозен и уравновесен, искрен и решителен. Опитен.

Противоречията, често срещани при този човек, може да подразнят някого като досадна непоследователност. Но всъщност не би трябвало. Когато препрочетеш книгите на Кастанеда (както направих аз за свое удивление - всичките девет книги), ще видиш ясно - може би за първи път - че именно противоречието е силата, която завързва неговия литературен гордиев възел. Както ми каза замислено авторът по време на закуската ни:

- Само като изправиш един срещу друг два светогледа, можеш да се шмугнеш между тях, за да стигнеш до истинския свят.

Имах чувството, че той ми дава да разбера, че крепостта му е добре охранявана - и заедно с това ме подтиква да се осмеля да я щурмувам.

КЕЙТ ТОМПСЪН: Докато книгите ви правят световноизвестен героя на име Карлос, авторът на име Кастанеда се оттегля все по-далеч и по-далеч от очите на публиката. Има повече потвърдени срещи с Елвис Пресли, отколкото с Карлос Кастанеда през последните години. Според легендите вие сте направили самоубийство поне три пъти; носи се упорит слух, че сте загинали в катастрофа на мексикански автобус преди двадесет години; пък и моите усилия да открия достоверна снимка или запис на гласа ви бяха безуспешни. Как мога да бъда сигурна, че вие наистина сте Кастанеда, а не някое въплъщение на Карлос от Вегас? Имате ли някакви отличителни белези по рождение?

КАРЛОС КАСТАНЕДА: Никакви! Само агентът ми гарантира за мен. Това му е работата. Но вие сте свободна да ми задавате всякакви въпроси и да запалите блясък в очите ми и да ме държите тук цяла нощ... както се казва в старите филми.

ВЪПРОС: Известен сте с това, че сте неизвестен. Защо се съгласихте да говорите сега, след като толкова години отказвахте интервюта?

ОТГОВОР: Понеже съм в края на пътеката, която поех преди тридесет години. Като млад антрополог пътувах до Югозапада да събирам информация, на полеви изследвания над лечебните растения, използвани от индианците в този район. Смятах да напиша една статия, да продължа следването си и да стана специалист в областта си. Не проявявах и най-малкия интерес да се срещам с такъв особняк като дон Хуан.

ВЪПРОС: Как точно се пресякоха пътищата ви?

ОТГОВОР: Чаках автобуса на "Грейхаунд" в Ногалес, Аризона, и си говорех с един антрополог, който ми беше водач и помощник в моето изследване. По едно време колегата ми се наведе и ми посочи белокос стар индианец отсреща в чакалнята... "Ш-шшш, погледни натам, но без да те забележи, че го гледаш"... и ми каза, че бил специалист по пейот и лечебни растения. На мен само това ми трябваше да чуя. Придадох си възможно най-тежкарски вид и бавно се запътих към този човек, познат като дон Хуан. За-разправях му, че съм специалист по пейот. Казах, че може би ще си струва да обядваме заедно и да поговорим... или нещо пак толкова непоносимо нахално.

ВЪПРОС: Старият ефектен номер с обяда. Но вие в действителност не сте били чак такъв специалист, нали?

ОТГОВОР: Почти нищичко не знаех за пейота! Обаче продължих да плямпам, като изтъквах познанията си и се опитвах да го впечатля. Спомням си, че той само ме поглеждаше и отвреме-навреме кимваше, без дума да продума. Цялата ми претенциозност се стопи в жегата на онзи ден. Накрая за мое удивление загубих дар слово. И стърчах така там, пред тази бездна, докато дон Хуан видя, че автобусът му е дошъл. Каза ми довиждане и леко помах-на с ръка. Почувствах се като нахален глупак и това беше краят.

ВЪПРОС: А също и началото.

ОТГОВОР: Да, именно тогава започна всичко. Научих, че дон Хуан е известен като брухо, което на английски означава лечител, знахар, магьосник. Поставих си задачата да открия къде живее. Да ви кажа, в това поне много ме биваше, и успях. Открих го и един ден отидох да го видя. Допаднахме си и станахме добри приятели.

ВЪПРОС: Чувствали сте се като глупак в присъствието на този човек, но все пак сте имали огромното желание да го откриете?

ОТГОВОР: Начинът, по който ме изгледа дон Хуан на автогарата, беше изключителен... нещо, което никога през живота ми не беше ми се случвало. Имаше нещо забележително в очите му, които сякаш блестяха със собствена светлина. Разбирате ли, ние сме... за съжаление, не искаме да приемем това, но ние сме човекоподобни маймуни, антропоиди, наистина маймуни. Всички ние носим едно първично знание, пряко свързано с онзи човек на два милиона години в корените на мозъка ни. И правим всичко възможно да го потиснем, което от своя страна ни прави податливи на напълняване, сърдечни заболявания, рак. Именно на това архаично ниво бях хванат от погледа на дон Хуан, въпреки досадата и раздразнението ми, че там, на автогарата, той виждаше през претенциите ми за познавач.

ВЪПРОС: Накрая ставате ученик на дон Хуан, а той -ваш наставник. Как стана този преход?

ОТГОВОР: Измина година, преди да спечеля доверието му. Вече се познавахме доста добре, когато един ден дон Хуан се обърна към мен и ми каза, че носи известно знание, което е научил от свой благодетел, без да му споменава името, и той го е напътствал в този вид обучение. Използваше по-често думата "знание", отколкото "магьосничество", но за него двете думи означаваха едно и също. Дон Хуан каза, че ме е избрал за свой ученик, но трябва да съм готов за дълъг и труден път. Нямах представа колко изумително странен щеше да бъде този път.

ВЪПРОС: В книгите ви се проследява една постоянна нишка - борбата ви да осмислите една "отделна реалност", в която комари се възправят до тридесетина метра височина, човешки глави се превръщат в гарвани, едно и също листо пада четири пъти от дървото; в която магьосници правят заклинания и автомобил изчезва посред бял ден. Един добър цирков хипнотизатор може да постига смайващи ефекти. Възможно ли е дон Хуан да е правел точно това? Правел ли е трикове?

ОТГОВОР: Възможно е. Основното, което правеше, бе да ме научи, че светът е много повече от това, което обикновено забелязваме... че нормалните ни очаквания за действителността са създадени чрез социален консенсус, което само по себе си е трик. Ние сме научени да виждаме и разбираме света чрез процес на социализация, който при правилно функциониране ни убеждава, че интерпретациите, за които сме се споразумели, определят границите на реалния свят. Дон Хуан прекъсна този процес в живота ми, като ми показа, че ние сме способни да навлизаме в други светове, които сами по себе си са постоянни и независими от силно обусловеното ни съзнание. Магьосничеството включва препрограмиране на способността да възприемаме светове, които са толкова реални, уникални, абсолютни и всеобхватни, колкото и всекидневният ни обичаен свят.

ВЪПРОС: Дон Хуан вечно ви кара да слагате в кавички вашите обяснения на реалността и предположенията ви за това какво е възможно, за да успеете да видите колко произволни са те. Съвременните философи биха нарекли това "деконструиране" на реалността.

ОТГОВОР: Дон Хуан интуитивно разбираше начина, по който езикът действа като система в самия себе си... начинът, по който езикът генерира картини на реалността, които ние - погрешно - смятаме, че разкриват "истинската" природа на нещата. Неговите уроци бяха като тояга, която непрекъснато удряше по дебелата ми глава, докато успеех да видя, че безценният ми светоглед всъщност е конструкция, изтъкана от всевъзможни затвърдени интерпретации, с които аз се отбранявах и съпротивявах срещу чисто и просто удивяващото се възприятие.

ВЪПРОС: Тук някъде има някакво противоречие. От една страна, дон Хуан ви десоциализира, като ви обучава да виждате без предварително утвърдени схващания. И все пак изглежда, че след това той ви ресоциализира, включвайки ви в нова система от значения, като просто ви дава различна интерпретация, нов възглед към реалността... иначе казано "магическия" светоглед.

ОТГОВОР: Това е нещо, за което с дон Хуан непрекъснато спорехме. Той твърдеше, че ме освобождава от система от убеждения, а аз настоявах, че ме вкарва в нова. Обучавайки ме в магьосничество, той ми даваше нови лещи, нов език, нов начин да виждам света и да живея в него. Бях като заклещен между предишните си убеждения за света и новото описание, магията, и принуден да поддържам и новото, и старото едновременно. Направо имах чувството, че се въртя на празни обороти, като автомобил с откачена трансмисия. А дон Хуан беше много доволен. Според него това означавало, че се промъквам между описанията на реалността - между стария и новия светоглед.

Накрая видях, че всичките ми предишни убеждения са се основавали на възглед за света като нещо, от което аз по същността си съм отчужден. В деня, когато срещнах дон Хуан на автогарата, аз бях идеалният академик, тържествуващо отчужден, сляпо решен да докаже несъществущата си ерудиция по отношение на психотропните растения.

ВЪПРОС: По една ирония тъкмо дон Хуан по-късно ви запознава с Мескалито, зеленокожия дух на пейота.

ОТГОВОР: Дон Хуан ме запозна с психотропните растения в средния период от ученичеството ми, понеже аз бях ужасно тъп и задръстен, което естествено смятах като свидетелство за сложно устроената ми душа. Държах невероятно ревностно на моето конвенционално описание на света, убеден, че то е единствената истина. Пейотът послужи да увеличи като с лупа незабележимите противоречия в моята система на интерпретация, а това ми помогна да преодолея типично западната си позиция да виждам света там вън, извън мен, и да си говоря със себе си за това. Обаче психотропният подход си имаше своята цена - физическо и емоционално изтощение. Костваше ми месеци, докато се съвзема напълно.

ВЪПРОС: Ако можехте да направите всичко отново, бихте ли казали "просто не"?

ОТГОВОР: Моят път си беше моят път. Дон Хуан винаги ми казваше: "Направи жест." А жестът е всъщност съзнателно действие, което се извършва благодарение на силата, идваща от това, че си взел решение. В последна сметка стойността на навлизането в необичайно състояние, което става с пейота или други психотропни растения, е да извлечеш това, което ти е нужно, за да осъзнаеш изумителния характер на обичайната реалност. Виждате ли, пътят със сърце не е път на непрестанна интроспекция или мистичен полет, а начин, по който се ангажираш с радостите и мъките на света. Този свят, където всеки от нас е свързан на молекулярни нива с прекрасната и динамична проява на съществувание на всеки друг... този свят е същинското ловно поле на воина.

ВЪПРОС: Вашият приятел дон Хуан учи какво е, как да знаем какво е и как да живеем в съответствие с това, което е... онтология, епистемология и етика. Което кара мнозина да смятат, че той е прекалено добър, за да бъде истина, че вие сте го създали като събирателен образ, като алегоричен инструмент за мъдри напътствия.

ОТГОВОР: Идеята, че съм измислил личност като дон Хуан, е нелепа. Аз съм продукт на европейската интелектуална традиция, на която й е чужд образ като дон Хуан. Действителните факти са по-странни - аз съм репортер. Моите книги са описания на един необичаен феномен, който ме застави да променя живота си из основи, за да се срещна с този феномен на негова почва.

ВЪПРОС: Някои от критиците ви доста яростно твърдят, че дон Хуан Матус понякога говори повече като оксфордски дон, отколкото като индиански дон. Но пък факт е, че той е пътувал много и е придобил знанието си от източници, които не се свеждат само до корените му в народността яки.

ОТГОВОР: Позволете ми да си призная нещо: огромно удоволствие ми доставя идеята, че дон Хуан може да не е "най-добрият" дон Хуан. Сигурно е вярно и че аз не съм най-добрият Карлос Кастанеда. Преди години срещнах съвършения Кастанеда на един купон в Саусалито, съвсем случайно. Там, насред двора, беше най-красивият мъж, висок, рус, синеок, хубавец, с боси нозе. Беше в началото на 70-те години. Той даваше автографи върху книги и домакинът ми каза: "Бих искал да те запозная с Карлос Кастанеда." Аз казах: "Много ми е приятно да се запозная с вас, господин Кастанеда." Той отвърна: "Доктор Кастанеда." Много добре си вършеше работата. Тогава си помислих: "Той представя един добър начин да бъдеш Кастанеда, идеалния Кастанеда, с всичките облаги, които вървят с това положение." Но времето си минаваше и аз все така съм си този Кастанеда, който съм, не много подходящ да играя холивудската версия. Нито пък дон Хуан.

ВЪПРОС: Като говорим за признания: хрумвало ли ви е някога да понамалите ексцентричността на своя учител и да го представите като по-конвенционален характер, за да изглежда по-подходящ носител на учението?

ОТГОВОР: Никога не ми е хрумвал подобен подход. Да заобля острите ръбове, за да се развива достоверно един сюжет - това е лукс на романистите. А на мен ми е добре познат изреченият и неизреченият канон на науката: "Бъди обективен." Понякога дон Хуан говори на смахнат жаргон... от рода на "Леле боже!" и "Да не ти се разхлопа дъската!", два от любимите му изрази. В други случаи той показва съвършено владеене на испанския, благодарение на което можех да получавам подробни обяснения на сложните значения в неговата система на вярвания и тяхната подразбираща се логика. Но да изменя умишлено дон Хуан в книгите си, за да изглеждал последователен и да отговаря на очакванията на една или друга публика - това би внесло "субективност" в работата ми, демон, който според най-добрите ми критици няма място в една етнографска работа.

ВЪПРОС: Скептици са ви предизвиквали да изкарате наяве този демон веднъж завинаги, като представите за публично разглеждане полевите записки от срещите си с дон Хуан. Това не би ли разсеяло съмненията дали творбите ви са истинска етнография или замаскирана литературна измислица?

ОТГОВОР: Чии съмнения?

ВЪПРОС: На колегите ви антрополози.

ОТГОВОР: На сенатската комисия "Уотъргейт". Хералдо Ривера...

Имаше време, когато исканията да се видят моите полеви записки изглеждаха необременени от скрити идеологически мотиви. След излизането на "Учението на дон Хуан" получих едно добре обмислено писмо от Гордън Уасън, основател на науката етномикология, изследване на използваните от човека гъби и различни плесени. Гордън и Валънтайн Уасън бяха открили съществуването на все още действащи шамански култове с гъби в планините близо до Оаксака, Мексико. Д-р Уасън се интересуваше да поясня някои аспекти от употребата на психотропни гъби от дон Хуан. С удоволствие му изпратих няколко страници от полевите си записки, отнасящи се до интересуващата го област, и се срещнах два пъти с него. Впоследствие той се отнасяше към мен с думите "честен и сериозен млад човек" или подобни определения.

Въпреки това някои критици продължават да твърдят, че всякакви полеви записки, представени от Кастанеда, трябва да се смятат за фалшификати, направени постфактум. Тогава разбрах, че няма как да угодя на хора, които си съставят мнение, без да погледнат документацията, която им представям. Всъщност за мен беше едно освобождение да престана да се занимавам с публичността на изследванията си - занимание, което по същността си беше насилие против природата ми - и да се върна към полевата си работа с дон Хуан.

ВЪПРОС: Сигурно сте запознат с твърденията, че вашето творчество насърчавало тривиализирането на индианските духовни традиции. Доводът е горе-долу следният: жалка картина на преструващи се неиндианци, комерсиални използвачи и самозвани шамани четат вашите книги и ги намират вдъхновяващи. Как ще отговорите на тези обвинения?

ОТГОВОР: Аз не съм се захващал да пиша изчерпателно повествование за индианската духовност, така че е грешка да се съдят творбите по такъв критерий. Книгите ми всъщност са хроника на специфични изживявания и наблюдения в конкретен контекст, които съм описвал възможно най-точно. Обаче поемам вината за това, че съзнателно и по своя воля съм извършвал етнографски актове, които представляват не друго, а превеждане на даден културен опит в писмено слово. Но етнографията винаги е писане. И това именно правя аз. Какво става, когато изговорените думи се превърнат в написани думи, а написаните думи бъдат погълнати чрез акта на четенето от хора, непознати на автора? Да се съгласим да наречем това сложен процес. Аз имах изключителното щастие да намеря много широка и разнообразна читателска публика в по-голямата част от света. Основното изискване навсякъде е едно и също: грамотност. Освен това аз съм отговорен за добродетелите и греховете на моята анонимна публика точно толкова, колкото всеки писател от всяко време и място е отговорен пред читателите си. Главното е, че аз стоя зад моето творчество.

ВЪПРОС: Какво мисли дон Хуан за световната ви известност?

ОТГОВОР: Нищо. Нищичко. Разбрах това съвсем ясно, когато му занесох екземпляр от "Учението на дон Хуан". Казах му: "Тя е за теб, дон Хуан." Той огледа книгата - от горе до долу, отпред и отзад, прокара палец по страниците като през колода карти и после ми я върна обратно. Аз доста оклюмах и му казах, че искам да му я оставя като подарък. Дон Хуан каза, че по-добре да не я приема, "защото знаеш за какво използваме хартията в Мексико". И добави: "Кажи на издателя си да отпечата следващата ти книга на по-мека хартия."

ВЪПРОС: Споменахте по-напред, че дон Хуан умишлено е драматизирал уроците си. И това е отразено в книгите ви. Повечето антропологични творби оставят впечатлението, че се стремят към отегчителност, сякаш баналността е знак за истинност.

ОТГОВОР: Ако бях представил като скучни изумителните си приключения с дон Хуан, това би означавало да лъжа. Костваше ми доста години, докато проумея факта, че дон Хуан е майстор в това да използва чувството за провал, отплесването и разкриването на части като методи на обучение. Той стратегически смесваше разкриване с прикриване в най-странни съчетания. В стила му беше да твърди, че обичайната и необичайната реалност не са отделни, а са включени в един по-голям кръг... а след това сам да си противоречи, като на другия ден заяви, че линията между различните реалности трябва да се спазва на всяка цена. Попитах защо трябва да е така, а той отговори: "Защото за теб нищо не е по-важно от това да пазиш ненакърним личния си свят."

И беше прав. В началото на обучението ми това за мен беше от върховна важност. Накрая видях... видях... че пътят със сърце изисква да направиш всеотдаен жест, да забравиш себе си до степен, която може да те ужаси. Едва тогава е възможно да постигнеш брилянтна метаморфоза.

Разбрах също до каква степен учението на дон Хуан може и сигурно би се възприело погрешно като "чиста алегория" от някои специалисти, чиято свещена мисия е да укрепват границите, които културата и езикът поставят над възприятието.

Това извежда въпроса кой може да определи дали е "правилно" едно културно описание. Днес някои от критиците на Маргарет Мийд твърдят, че тя е "грешала" за Самоа. Но защо да не се каже, ако не сме толкова догматични, че нейните творби представят една частична картина, основаваща се на уникална среща с една екзотична култура? Явно нейните открития са отразявали духа на времето й, включително собствените й пристрастия. Но кой е упълномощен да огражда с кордон изкуството, отделяйки го от науката?

Възгледът, че изкуство, магия и наука не могат да съществуват на едно и също място по едно и също време, е отживяла останка от Аристотелевите философски категории. През XXI век трябва да преодолеем този тип носталгия в социалните науки. Дори терминът етнография е твърде монолитен, защото предполога, че писането за други култури е дейност, специфична за антропологията, докато всъщност етнографията минава през различни дисциплини и жанрове. Нещо повече, дори един етнограф не е нещо монолитно - той трябва да бъде откликващ и многолик, точно колкото културния феномен, който се смята за "друг".

ВЪПРОС: Значи наблюдател, наблюдавано явление и процес на наблюдение образуват едно неразделимо цяло. От тази гледна точка реалността не просто се възприема, тя бива активно завзета и тълкувана по различни начини от различните наблюдатели, които имат различен начин на виждане.

ОТГОВОР: Точно така. Всъщност магьосничеството се свежда до акта на осъществяване на практика на някои специализирани теоретични и практически постановки за природата на възприятието при моделирането на вселената около нас. На мен ми костваше дълго време, докато разбера интуитивно, че има трима Кастанеди: единият, който наблюдава дон Хуан, човека и учителя; вторият, който беше активен субект на обучение от дон Хуан - ученикът; но и още един, който хроникира събитията. "Три" е метафора, описваща усещането за безкрайно изменящи се граници. По същия начин самият дон Хуан непрекъснато изменяше позициите си. Заедно ние преминавахме през процепа между естествения свят на всекидневния живот и един невидим свят, който дон Хуан наричаше "второто внимание" -термин, който предпочиташе пред "свръхестествен".

ВЪПРОС: Това, което описвате вие, обаче не е същото, което имат предвид повечето антрополози, когато мислят за своята линия на работа.

ОТГОВОР: О, да, права сте, наистина! Наскоро някой ме попита: "Какво мислят за Карлос Кастанеда представителите на основното течение в антропологията?" Предполагам, че повечето от тях изобщо не мислят за мен. Неколцина от тях може да са раздразнени, но те са убедени, че каквото и да правя, то не е научно и затова не си дават труда да му обръщат внимание. За повечето хора в тази област "антропологическа възможност" означава да отидеш на някоя екзотична земя, пристигаш в хотела, поръчваш си някое питие и през това време рояк индианци идват и ти говорят за културата си. Разказват ти всякакви неща и ти записваш различни думи за баща и майка. Още някое и друго питие и се прибираш, вкарваш всичко в компютъра си и подреждаш в спретнати таблици съотношения и различия. Това за тях е научна антропология. За мен това би представлявало същински ад.

ВЪПРОС: Как всъщност пишете?

ОТГОВОР: Разговорите ми с дон Хуан в течение на ученичеството ми се водеха предимно на испански. В началото се опитвах да убедя дон Хуан да ми позволи да използвам магнетофон, но той каза, че като се осланяш на нещо механично, това те прави все по-стерилен. "То много отслабва магията - каза той. - По-добре учи с цялото си тяло, тогава ще можеш да си спомняш с цялото тяло." Затова почнах да си водя огромно количество записки на всичко, което казваше. Той намираше за нещо много чудно това мое трудолюбие и прилежност.

Колкото до книгите ми, аз ги сънувам. Събирам себе си и полевите си записки - обикновено следобедите, но не винаги, - прехвърлям ги всичките и ги превеждам на английски. Вечер спя и сънувам това, което искам да напиша. Когато се събудя, пиша в тихите часове на нощта, като изтеглям това, което само се е подредило последователно в главата ми.

ВЪПРОС: Преработвате ли го?

ОТГОВОР: Нямам практика да правя това. Редовното писане за мен е нещо много сухо и измъчено. Най-добре става чрез сънуването. Голяма част от обучението ми при дон Хуан се състоеше в това да пренагласи възприятието ми така, че да мога да задържам образите от съня достатъчно дълго, за да успея да ги разгледам внимателно. Дон Хуан се оказа прав за магнетофонните записи, а сега, като погледна назад, виждам, че е бил прав и за записките. Те бяха моите патерици, а сега вече нямам нужда от тях. В края на времето ми с дон Хуан аз се бях научил да слушам, гледам, усещам и да запомням с всички клетки на тялото си.

ВЪПРОС: По-рано споменахте, че сте стигнали края на пътеката, а сега говорите за края на времето си с дон Хуан. Къде е той сега?

ОТГОВОР: Отиде си. Изчезна.

ВЪПРОС: Без да остави никакъв знак?

ОТГОВОР: Дон Хуан ми каза, че тръгва да осъществи магьосническия сън - да напусне този свят и да навлезе в "невъобразими измерения". Той премести събирателната си точка от фиксираното й положение в обикновения човешки свят. Ние наричахме това "изгаряне отвътре". И то представлява една алтернативна смърт. Или те погребват на два метра дълбочина под горкичките цветя, или изгаряш. Дон Хуан избра изгарянето.

ВЪПРОС: Предполагам, че това е един начин за изличаване на личната история. Тогава този разговор е бил нещо като некролога, "скръбната вест" на дон Хуан?

ОТГОВОР: Той беше стигнал до края умишлено. Чрез намерението. Искаше да се разшири, да слее физическото си тяло с енергийното тяло. Неговото приключение беше там, където мъничката лична езерна вълничка се слива с великия океан. Той наричаше това "окончателното пътешествие". Такава необятност е умонепостижима за мен, така че се отказвам да я обяснявам. Открил съм, че обяснителното начало служи да защитава човек от страха от непознатото, но аз предпочитам непознатото.

ВЪПРОС: Пътували сте много нашироко и надълбоко. Кажете ми направо: реалността в последна сметка безопасно място ли е?

ОТГОВОР: Веднъж попитах дон Хуан нещо доста подобно. Бяхме сами сред пустинята... нощ, милиарди звезди. Той се засмя дружелюбно и искрено. И каза: "Със сигурност Вселената е добра. Тя може да те унищожи, но в този процес ще те научи нещо, което си струва да знаеш."

ВЪПРОС: Какво е следващото, което предстои на Карлос Кастанеда?

ОТГОВОР: Ще трябва да ви уведомя. Следващия път.

ВЪПРОС: Ще има ли следващ път?

ОТГОВОР: Винаги има следващ път.

Сп. "Ню Ейдж джърнъл" 1994