Психически, емоционален и телесен опит за "спиране на света"

Алексей Ксендзюк "Виждането на нагуала"

Що се отнася до терминологията, би било най-точно под "спиране на света" да се разбира временното прекратяване на функционирането на всички основни модели на възприятие, съставляващи перцептивната матрица на описанието.

Това е първият, най-впечатляващ и многообещаващ предвестник на предстоящо виждане, макар истинско виждане в него все още на практика да няма. Това е наистина радикално ново състояние на упорядъченото осъзнаване, то се запомня за цял живот и -най-главното - завинаги прави описанието на света условно.

Т. е. възвръща му позабравеното от нас още в ранно детство качество "направеност", изкуственост. Светът отново става непостижима тайна, която винаги винаги ни е пред очите, но от това не става по-малко непостижима.

От друга страна, открива се нещо също толкова очевидно и още по-впечатляващо - тайната, която представляваме ние самите, нашето осъзнаване, нашето същество във всичката му цялостност. Защото колкото и да разбираме от дълбинна психология, тъкмо непосредственият опит - а не теоретичните студии - ни убеждават в наличието на тази безкрайна тайна. И това е не просто възхитително, това е момент на откровение, който наистина плаши.

Личната история на Кастанеда обаче, изложена в книгите му, създава невярната представа, че "спирането на света" се случва с изследователя само веднъж, като завинаги променя съдържанието на вътрешния му живот.

От личен опит се убедих, че подобни перцептивно-психологически "революции" се случват всеки път, когато се извършва трансформационен скок - той отнася със себе си част от предишната личност, част от устойчивите фрагменти на "описанието", които са изглеждали вече рекапитулирани и изведени от областта на автоматизмите -и само "спирането на света" разкрива, че това е била хитроум-на система от "щитове", заложена от тонала, за да може незабелязано, по пътя на тънките самоизмами, да съхрани - въпреки всичките ни опити - своята неизменност.

Накрая, когато непреклонното намерение, обезпечено с достатъчен запас от лична енергия, влезе в непримирим конфликт с консервативните области на тонала, произтича споменатият специфичен "взрив", който се изразява в рязко изхвърляне на възпрепятстващите понататъшната работа на възприятието тонални "щитове". Точно това в системата на дон Хуан се нарича "спиране на света".

Естествено, първият такъв опит ни изглежда най-интензивен и най-потресаващ. Посветил съм цели дванадесет години от живота си на нагуалистка практика (ако не се смята и известно време преди това, което по-скоро би следвало да се нарече просто "увлечение"). Не е чак толкова много. Но даже за този сравнително недълъг период от време съм преживял "спиране на света" два пъти.

И двата пъти тези съкрушителни преживявания предизвестяваха цял период от последващи промени, сякаш "отваряйки вратата" към полета на блокиран дотогава опит. По правило новият опит водеше и към промени в житейските обстоятелства - дали поради някакъв скрит в самата природа на трансформацията закон, или като отражение на открития още от Юнг процес на специфичното влияние на динамиката на безсъзнателното върху обкръжаващата ни среда.

При всички положения "спирането на света" променя и вътрешния, и външния свят. Безкрайната сложност на този единен процес предизвиква илюзията, че светът (или силата, стояща зад него) се "съгласява" да ви отдаде още една част от себе си за познаване и живот.

Настроенията, които тук споменах, са неформализуеми и във висша степен "мистични". Рядко говоря за тях, защото те са винаги изпитание за издръжливостта и уравновесеността на тонала. Без риск могат да бъдат обсъдени само с човек, който сам е преминал през цялата всепомитаща буря и е оцелял като личност, пригодна да продължи по-нататък.

Хората, "спрели света" не в процес на нагуалистка трансформация, а в резултат на други усилия по път визионерски и фантастичен - без да притежават необходимите навици за контрол и здрава критичност -често се превръщат в последователи на избрана религия, в мистици, обладани от пламъка на отвъдна "поезия", че дори и просто в душевноболни, което е далеч по-печално.

При всички случаи неудържимите видения, породени от "спирането на света", тези объркани отражения на нещо много голямо и безусловно реално, ги заставят до края на живота си да пълзят по тънката межда, където отломките от открилата се реалност се преплитат със самоделни химери и никой не е в състояние да различи едното от другото.

И все пак "спирането на света" се отнася към онези явления, които няма никакъв начин просто да се назоват и да им се даде изчерпателно определение. Това е винаги жив опит и се налага да се описва като такъв.

Моето първо "спиране на света" предшестваше радикална активизация на сънуването и ме въведе в усвояването на второто внимание. То се случи в онова далечно време, когато се готвеше за печат първата ми книга - "Тайната на Карлос Кастанеда". Редакторската работа над ръкописа беше завършена и аз почти през целия август безделничих, чувствайки се напълно опустошен.

Във всяко отношение бях "в отпуск", даже сънува-нията ми се преустановиха. Което не ми харесваше. Помня, бе ме обзело познатото на сънуваните опасение, че съм загубил твърде много сили, че сънуването си е отишло и няма никога да се върне. Така че едва ли моето състояние през този месец можеше да се нарече безупречно.

Възобнових самотните разходки по тихите райони на града край морето, в парка - там, където по-рано практикувах "походката на силата" и за пръв път спрях вътрешния диалог.

Понякога тези разходки ми отнемаха по половин ден и дори повече. Тайно се надявах, че по такъв начин ще възстановя изразходваната енергия и ще започна да сънувам отново. Но нищо не излизаше. Преследваше ме странното усещане, че през цялото време се опитвам да премина през невидим филм, който ме изолира от Реалността, и този филм - макар и тънък - е непробиваем.

В края на краищата всичко, което остана от замисъла с разходките, беше голият ми инат. Даже вътрешният ми диалог не искаше да се спре както трябва - само няколко повърхностни паузи, в които - чувствах това - я нямаше силата. Но поддържах специално намерение, което не ми позволяваше да изпадна в униние, защото от опит знаех, че това само би удължило състоянието на неопределеност.

В един от последните дни на август се озовах на място, където явно любителите на природата често си бяха правили пикници - един занемарен участък от парка, едва ли не увиснал над урвата, водеща към брега.

Навярно е било около четири-пет часа след обяд. Разсеяно разглеждах огнището на поляната, направено от няколко раздробени каменни плочи, и пепелта от неотдавнашния огън и си спомних даоското сравнение по повод природата на просветлението: "Тялото стана като изсъхнало дърво, а сърцето - като изстинала пепел." Кой знае защо, пипнах пепелта и се убедих, че е студена. Налудничавата идея получи продължение - реших да погледна дали случайно няма наблизо и сухо дърво.

Години по-късно, припомняйки си всичко това, мисля, че тези безпричинни действия бяха не просто приумици на самотно блуждаещ човек, а резултат на своеобразна отчужденост. Може би точно затова ми хрумна даоската алегория - тя много удачно хармонираше с празнотата, в която изведнъж бях потънал. Докосвах пепелта като че с "чужди" ръце и гледах на всичко наоколо с "чужди" очи.

Почти автоматично погледнах към дърветата, през чиито листа проникваха слънчевите лъчи, и разбира се, веднага видях сух мъртъв ствол. Не се учудих, но затова пък ясно усетих как цялото ми тяло постепенно изтръпна като от местна анестезия. На един от клоните на мъртвото дърво се мъдреше сияещ кристал със странна форма. Това вече нямаше как да съм го очаквал, но не успях даже да зина от удивление - и усетих силен удар по тила. Изтръпването май беше преминало в парализа, защото даже не можах да се обърна. Само гледах кристала. От него към мен се насочи лъч светлина.

Това, което последва, е трудно да се опише. За няколко секунди ми се струваше, че ясно чувствам подземни вибрации, които през краката ми се издигаха право към сърцето. Вибрациите се усилваха и заедно с това аз все по-малко разбирах какво гледам и какво виждам. Лъчът от кристала неестествено се кривеше, вече не беше прав и не беше насочен към мен, а следваше извивките на дърветата. Веднага щом проумях това, се оказа, че има много такива лъчи, те проникваха измежду дърветата и се кривяха в различни посоки.

Имаше някакъв ред във всичко това, но аз не го разбирах. Лъчите едновременно ме успокояваха и ме дразнеха. Всичко дотолкова не се връзваше със строгата дума "еманации", че нито за миг не ми мина през ума да нарека така тази бъркотия от "светещи опашки". Впрочем и днес не мисля, че това са били еманации. Това бяха фрагменти от виждане, изкривени от кривото огледало на моя тонал. А може пък така да виждат света някои животни или растения.

Вибрациите бързо изчезнаха, но ми остана звънтенето в главата. Освен това все още не можех да управлявам собственото си тяло. Всички външни звуци (шумоленето на тревата, някакво пращене и тракане) се съпровождаха или пораждаха от промяна на яркостта на този хаос от лъчи и светлинни образувания. Виждах ту тревата под краката, ту небето над главата си -при това бях съвършено неподвижен.

А след още няколко секунди усетих, че стоя на четири крака. Ръцете ми опираха в дребни камъчета и твърда суха трева. Не можах да разбера как съм паднал и съм се озовал в тази поза. Мярна ми се мисълта, че може би умирам.

Идеята да умра в тази поза не ми хареса и се опитах да стана. Отначало нищо не излизаше, а после загрях, че през цялото време съм стоял на краката си и изобщо не мисля да падам, макар че дланите и коленете ми още горяха от съприкосновението с тази неприятна суха почва и повехнала трева.

Все така не можех да разбера накъде гледам. На дланите ми имаше следи от пепел - и аз ги разглеждах; в небето - плаващи облаци, под краката ми - изпотъпкани растения и смачкана кутия от цигари. Струваше ми се, че виждам всичко едновременно. Но "лъчите" откъм дърветата и храстите мигаха, трептяха, лумваха и съществуваха в моето съзнание едновременно с тези картини.

Трудно е да се каже колко продължи всичко това - няколко секунди или няколко минути. От прекомерната наситеност на възприеманото като че ми се завиваше свят и за момент ми се стори, че ще ми прилошее. Лъчите вече не ме интересуваха, искаше ми се да спра тяхното натрапчиво проникване от всички страни. Напълно инстинктивно, без да мисля изобщо, вдишах и издишах дълбоко на няколко пъти. И почти веднага почувствах, че съм възвърнал контрола над тялото си.

Сиянието стана по-ярко, но вече не трептеше и не ме дразнеше.

Чух как някой до мен силно въздъхна. Обърнах се. Никого не видях. Но и до днес съм напълно сигурен, че някой стоеше край мен и ме наблюдаваше със спокойното любопитство на звяр, който никога не е виждал човек. После бързо се отдалечи. И точно в този момент, когато "той" (или "то") се отдалечи, всичко изчезна - почти мигновено.

След което ме сгърчи тотален спазъм - до причерняване. Рухнах на тревата, държейки се за корема, и вероятно около половин час съм лежал така, опитвайки се да дойда на себе си. Когато спазъмът попремина, светът ми се стори чужд, непознат и странен. Не можех да разбера как съм се оказал на това място. Даже тишината ми изглеждаше едва ли не космическа, защото в онези минути, когато бях стоял парализиран насред потока от извиващи се лъчи, като че ме обкръжаваше нечува-ем, но оглушителен рев.

Че това е било "спиране на света" тогава изобщо не ми хрумна. Не можех да преценя дали бях получил сърдечен пристъп или слънчев удар, или все пак някой ме беше фраснал по главата - макар че в последния случай този някой трябва да е бил невидим.

Все така остро усещах, че светът, в който се налага да бъда, ми е съвършено чужд. Събрах сили, станах и тръгнах нанякъде. И вече в последния момент си спомних за "кристала". Интересно, що за работа? Върнах се при изсъхналото дърво и погледнах нагоре, към дебелия крив клон, където ми се беше привидял източникът на загадъчните "лъчи".

На клона - внимателно (за да не падне!) подпряна на ствола -стоеше празна бутилка от портвайн. Явно - в качеството на документ за неотдавнашно пиршество в лоното на природата.

Около седмица след този епизод се чувствах странно. Всичко това ми понамирисваше на хипнотичен транс. Жена ми се безпокоеше защо изведнъж съм станал такъв мълчаливец. Вечерта на същия ден се замислих за "спирането на света" и тогава разбрах какво се беше случило с мен. Но й го разказах едва след четири дни...

Има неща и преживявания, които ми се струват особено ценни и за тях не ми се говори. За тях е по-добре човек да мълчи и да се "пропива" с внимателни спомени. Това не е предмет на анализ и класификации. Така че няма да коментирам описаното.

Мога само да добавя, че следващото ми "спиране на света" -макар и много по-"плътно" и по-съдържателно - за разлика от първия случай не ми направи толкова силно впечатление.

А то постави началото на проблясъците от (в една или друга степен упорядъчено) виждане. Може би причината е, че втория път край мене нямаше никой. Вероятно човешкото въображение много повече се впечатлява не от Силата, заливаща света (колкото и да е грандиозна), а от нейното (нека да е и малко, но поне е по-близко до нас) въплъщение - от рода на прословутия "вълшебен елен" или "говорящ койот". Това е тайна, към която можеш просто да протегнеш ръка.