Отношение към съня и сънуването

Алексей Ксендзюк "Праговете на сънуването"

В продължение на векове и хилядолетия сънуването при хората е тълкувано по начин, който е проекция на борбата между двата основни мирогледа - рационализма и ирационализма. Конкретният "начин на говорене" за сънуването е най-различен. Всеки описателен механизъм може да бъде използван и от рационалисти, и от ирационалисти. Описанията се разделят на три основни типа: а) скептичен, б) символичен, в) буквален.

Скептиците смятат, че сънуването е психологически феномен, който в същността си не притежава познавателна стойност. Те много често го определят като "страничен продукт" на психическата ни активност наяве.

С други думи, спящият мозък трансформира получената през деня информация, след което следват разреждане на натрупаното напрежение, изтласкване на това напрежение и други подобни процеси. Дневните размисли, емоциите и впечатленията, незавършените образи продължават по време на сън и се развиват в съответствие със събрания през деня импулс, и всичко това в крайна сметка води до ново психоенергийно равновесие.

Това е едновременно и почивка, и постигане на резултати от мозъчната дейност. Всички изброени по-горе процеси имат определен халюциниращ ефект и ние ги приемаме като "сънуване".

Скептиците допускат, че в отделни случаи (при интензивна концентрация на вниманието и мисловната активност) сънуването може да даде резултат от интелектуалната дейност на човека, започнала още наяве. Като пример те посочват знаменития сън на Менделеев, в който той вижда таблицата на елементите, и други подобни случаи. От гледна точка на скептиците това е максимумът, който сънуването може да даде на човека.

Привържениците на "символичния подход" смятат, че сънуването осигурява достъп до определена изтласкана част от собствената ни психика или до определена област от външното знание, което според тях може да има най-различни източници - от много слаби сензорни сигнали с "местен" произход до космическия разум, до ангели и демони. При всички случаи обаче информацията или "знанието" се пренасят в сънуването с помощта на внушителен набор от символи. Тези символи могат да бъдат дешифрирани.

"Символистите" оценяват различно възможностите за дешифриране. Някои от тях смятат, че съществуват универсални символи, други предполагат, че самите символи са индивидуални, но законите на дешифрирането могат да се изведат по метода на анализа, трети пък са убедени, че всеки сънуващ използва свой собствен символичен език, който не може да бъде разгадай от никой друг, освен от самия него.

И най-накрая, идва ред на третия подход, който днес изглежда най-смел, макар че преди няколко хиляди години е бил най-разпространен и съвсем тривиален. Буквалният подход смята, че съществува определена област (от един свят или съвкупност от светове), към която съзнателната част на .психиката (душата, астралното тяло и т. н.) се насочва, докато физическото тяло спи.

Сънуването всъщност е спомен за приключенията на тази "част" в другата реалност. Не е учудващо, че сред привържениците на буквалния подход най-често се срещат мистици, окултисти и магове, а също и автори на екзотични теории в областта на психоенергетиката и екстрасензориката.

Описаните три подхода далеч не изчерпват голямото разнообразие от концепции и представи за съня и сънуването. Днес, когато границите на реалното все повече и повече се размиват, когато между модернистките и архаичните идеи се откриват все повече елементи на фундаментална прилика, ние се сблъскваме с хипотези, в които съвременните интерпретации на функциите на сънуването са свързани с един от най-древните страхове - намесата на съзнанието в съня. Аргументите, с които се оправдава този страх са псевдонаучни, а понякога и изцяло мистични.

"Псевдонаучните" аргументи се опират на факти, които свидетелстват, че сънуването по някакъв начин участва в обработването на безсъзнателните съдържания и информации. Нито един психолог и психофизиолог не знае каква точно е ролята на сънуваните образи и приключения - дали те самите обработват някакъв безсъзнателен материал (което е съмнително), или просто предоставят на съзнанието илюстрация на тези процеси.

Разбира се, за нас е по-лесно да повярваме в "наивната" интерпретация, като например че сънуването осигурява сортиране и кодиране на получената през деня информация, че съществува някаква обща "база данни", до която ние нямаме достъп наяве, а само насън.

Изобщо днес доста се злоупотребява с компютърните аналогии, когато става дума за човешката психика и това отново доказва механичността на нашия тонал. Приравнявайки сънуването с компютърна програма, която форматира, организира и изчиства твърдия диск на нашето съзнание, ние от една страна опростяваме и изкривяваме нещата, а от друга - мистифицираме значението на съня.

Защото ако по време на сън се включва програма, която се грижи за нашето адаптиране, която формира поведението ни, предупреждава ни за енергийни заплахи, лекува ни и дори ни "обучава" (срещат се и такива хипотези), тогава излиза, че сънят е въплътена мъдрост на тялото, която интегрира безсъзнателното и свръх съзнателното. От наличието или отсъствието на сън, от степента на осъзнаване на нашето сънуване изцяло и еднозначно би зависил нашият биологически и психологически живот. Тогава излиза, че и най-малката намеса на осъзнаването в сънуването заплашва със срив работата на естествените механизми, което може да доведе до психически и физически разстройства.

Разбира се, това е доста голямо преувеличение. Човекът разполага с мощен потенциал за саморегулиране и с цял комплекс от дублиращи се "осигурителни" системи в областта на психиката и психофизиологията. Прословутото сортиране на информацията, адаптацията, несъзнаваното обучение и коригиране, дори изпреварващата готовност срещу евентуална заплаха (граничеща с предвиждане) - всичко това се случва не само насън, но и наяве.

Човекът е доста гъвкаво същество. Ако ние имаме нужда да се разтоварим от насъбралата се психическа възбуда чрез такъв тип преразпределяне на нервната енергия, какъвто става само насън, организмът винаги намира изход.

Депривацията на съня прекрасно илюстрира това. Мозъкът може да спи "частично", когато сънното затормозяване обхваща само този участък от кората, където изтощаването е достигнало своя краен предел и ние можем да потънем в състояние на краткотраен или дори мигновен сън и т. н.

Не по-малко гъвкаво реагира човешкият организъм на произволното нахлуване в реда и продължителността на различните фази на съня. Ако днес сте успели да удължите фазата на съня, в която се сънува, за сметка на "тъмния" период, на следващата нощ организмът ви ще навакса това отклонение. Разбира се, това не означава, че тялото може да се справи с продължителна ситуация на такъв външен натиск.

Ако насилствено ви будят, като ви лишават от нормалния преход в избраната фаза на съня (такива експерименти са правени), ако дълго време се пречи на механизма на саморегулиране, вашето нервно и психическо изтощение ще нараства.

Във всички други ситуации тялото се възползва и от най-малката вратичка за възстановяване на своята хомеостаза. То се справя дори с химическите агенти, които нарушават структурата на съня (например барбитуратите), като изравнява границата на психофизиологическата толерантност.

Всичко казано дотук не означава, че работата с вниманието по време на сънуване е напълно безопасна. Като усилваме осъзнаването и с това променяме качеството и съдържанието на сънуването, ние рискуваме да не пресметнем силите си, да направим грешка и да проникнем в области, с които още не сме готови да влезем в контакт. Затова имаме нужда от техника на безопасност и в тази книга много ще се говори за нея.

Обаче опасността не се състои в самия факт на проникване на осъзнаването в тайнствената област на активното сънуване, а в неправилния подход, в пренебрегването на цялостния комплекс от методи на работа с вниманието и възприятието, в лекомислието, с което грешат някои експериментатори. Пътят на сънуването предполага необходимост от усилване на нашата чувствителност наяве, на способността да слушаме тялото си, а не да го насилваме, "да не превземаме сънуването с щурм".

Нито рационалистичното, нито символистичното тълкуване на сънуването ни вършат работа. Тези тълкувания са непълни и съдържат ред подозрителни неясноти. Мистиката пък разкрива едно безкрайно поле за фантазии, които могат да струват скъпо на вярващия.

Затова нагуализмът разглежда сънуването по един особен начин, който произлиза от прагматичната основа на това учение. По същество, като игнорираме метафизиката, ние говорим за сънуването с термините на възприятието и енергийния модел.

И този подход е най-конструктивен, защото избягва много обусловености на материалистичното или идеалистичното описание. Ако престанем да разсъждаваме за метафизиката на съня и внимателно разгледаме самия феномен на сънуването, ще получим само онова, което наистина имаме в опита, тоест - известно възприятие.

Тъй като не можем да говорим за източника на възприятие наяве, това е още повече невъзможно за състоянието на сънуване. Какво е несъмнено? Когато тялото потъва в съня, нашето внимание и възприятие изведнъж започват да работят. Като правило тази работа е трудна и хаотична, но особеностите на натрупания опит от сънуването сами по себе си не доказват илюзорността на възприятията.

Случва се и наяве да се сблъскаме понякога със състояния на разстройство или объркване на перцептивния апарат. Причините за това могат да бъдат съвсем банални или пък екзотични - дезориентация, психическо претоварване, афект или стрес, различни интоксикации (от алкохол до халюциногени).

При цялата си стабилност качеството и пълнотата на възприятието зависят от много фактори. В този смисъл възприятието е нещо много крехко. Да потънеш в помрачение и дори хаос не е толкова сложно.

Достатъчно е да се променят някои външни или вътрешни условия. Въпреки това, като отчитаме деформациите, които понякога са много големи, ние не казваме, че при подобна перцептивна криза наяве сме си имали работа най-вече с илюзии. Само метафизическата предубеденост на тонала, който разделя придобития опит на "яве" и "сън", ни кара да се отнесем към съдържанието на опита от сънуването принципно различно от съдържанието на бодърстването.

Разбира се, всеки от изброените подходи (скептичен, символичен и буквален) съдържа известно зърно истина. Ние откриваме в сънищата и преработване на впечатленията от деня, и разтоварване от психологическото напрежение, възникнало от емоционалния ни живот в състояние на бодърстване, и продължение на интелектуалната ни активност.

Понякога ние наблюдаваме една доста прозрачна транслация на тези процеси чрез образи и символи. Очевидно е, че и символиката на сънуването редовно демонстрира скритите конфликти и неразрешените проблеми, които ни вълнуват на задния план на подсъзнанието или несъзнаваното, и че езикът на символите наистина има универсални, дълбоки компоненти, разбирани като "архетипи" в смисъла на юнгианството и постюнгианството.

И накрая, относително редките (но безспорни) случаи на специфично предвиждане, на ясновидство и дори непостижимо влияние върху други хора чрез субективния, вътрешен свят на сънищата не ни позволяват да смятаме древната и наивна представа за реалното "странстване" насън за празна фантазия на примитивния човек.

Бихме могли да обединим всички феномени на активното сънуване само ако приемем, че състоянието на сънуване е ситуация на възприятие с всички присъщи на възприятието особености. Друг е въпросът - възприятие на какво? Когато психолозите наричат сънуването "следствена активност на бодърстващото съзнание", "страничен продукт", или "преработване на безсъзнателен материал", те ни отклоняват от същността на проблема.

Защото на първо място става дума за активиране на вниманието и възприятието, което протича в променени условия и събира определени снопове от сигнали. Тези снопове могат да включват фрагменти от дневната памет, от впечатленията, емоциите и мислите, като активност на безсъзнателната сфера, но наравно с тях и фрагменти от външните процеси и явления.

Ясно е, че сънувачът ще си задава въпроси от рода на: каква част от обема на възприятието в тази позиция се отнася към външното? Винаги ли външното присъства в съня или само от време на време? Възможно ли е обемът на външните сигнали да бъде увеличен и ако е възможно - по какъв точно начин? И накрая най-важното - като имаме предвид, че възприятието е изкривено, дали то не е шифрирано на някакъв особен символичен език и т. н. - как да различим външните сигнали от вътрешните?

Опитът сочи, че методите и практиките на нагуализма могат да дадат отговор на всеки един от поставените въпроси. Някои от тях се решават относително лесно и бързо, а някои изискват продължителна и изключително съсредоточена работа. В тази книга ще се опитам да разясня всичко, което подлежи на описание. Само не трябва да се забравя, че нито едно описание, дори най-точното и пълното, не е в състояние да замени самия опит.

Описанието е само модел и ръководство. То не трябва да хипнотизира и да предизвиква обусловени впечатления и по този начин да изкривява придобития опит. Както вече беше споменато, възприятието лесно се поддава на установки, инспирации, емоционални пориви и чувства, които могат да възникнат в резултат на вдъхновяващи идеи или метафорични предания.

Моята задача не включва създаването на примамливи мечтания - затова аз съзнателно избягвам да възбуждам романтичното въображение на читателя и се придържам към "технологичен" стил. Изумителните книги на Карлос Кастанеда направиха предостатъчно, за да създадат настроение и да вдъхновят начинаещите сънувачи.

Той ги изпълни с образи, метафори и сила, което в съвкупност дава уникален импулс. Сега, когато вече сме заразени с намерението да проникнем в толтекското енергийно сънуване - тайнствено и "магическо", - трябва да открием в себе си безстрастие и трезвост, да се съсредоточим върху техниката и обективното изследване. Това е настроението, което аз искам да ви предам чрез цялото съдържание и стил на тази книга. Сънуването изисква изключителна уравновесеност, защото неговият материал е неустойчив и подвижен, а в много от аспектите си и доста опасен.

Но да се върнем към онези въпроси, които макар и накратко трябва да разгледаме още в началото на нашата работа.

Каква част от обема на възприятието в сънуването се отнася към сигналите от външната реалност? Отговаряйки на този въпрос, скептиците се спират на очевидното. Ясно е, че тялото ни не губи напълно своята чувствителност и въпреки че като цяло активността на сетивните органи е затормозена, те все пак не са блокирани за външното поле, което означава, че известна част от сигналите така или иначе достигат до съзнанието. Няма съмнение и в това, че сигналите от вътрешните органи, мускулите и тъканите (проприоцептивната сфера) постъпват в мозъка и влияят върху образната продукция на сънуването. И не само това.

Нещо повече, експерименталната психология потвърждава, че по време на сън с определена честота се наблюдава хиперчувствителност към свръхслабите сигнали - онези подпрагови импулси, които като правило не се осъзнават наяве. Съществуват и модели, които според изследователите обясняват този феномен. Няма да се спирам на тях, защото сами по себе си те само продължават приетото от естество-знанието описание на света, пречупено в науката за ЦНС, където възбуждането и задържането в нервните тъкани влизат в различни видове отношения помежду си. Това е един напълно работен "начин да се говори", но той не обяснява същността на явленията.

Струва си обаче да обърнем внимание на това, че сънуването е едно парадоксално състояние на психиката и по това си прилича с хипнозата, медитацията и транса. Парадоксът се състои Б това, че съзнанието се отнася към сигналите, постъпващи отвън по такъв начин, че нарушава фундаменталните закони на възприятието по време на бодърстване - силните сигнали могат да бъдат категорично отхвърлени, а слабите да попаднат в центъра на вниманието и там да бъдат значително усилени.

Концепцията за "събирателната точка" обяснява този феномен доста просто, за разлика от другите общоприети неврофизиологични модели. Ако признаваме, че съществува някакъв "център" на перцептивния апарат, който изгражда по определен начин полето на възприятието, с всичките му присъщи характеристики, а също така, че този "център" по време на сън (транс, хипноза и т. н.) "се измества", тогава парадоксите на сетивността престават да бъдат такива.

Достатъчно е да допуснем, че цялата система от перцептивни координати е подвижна, и "силата" на сензорния сигнал тутакси се превръща в относителна величина.

В състояние на бодърстване сигналът А е силен, но в една изместена позиция (например по време на сънуване) същият този сигнал А вече е "слаб". И обратно - един доста слаб наяве сигнал В в състояние на сънуване предизвиква ураганна реакция. И не е задължително това да се отнася до семантиката на сигнала и неговата значимост за спящия (например шепот, тихо изскърцване на врата, звук от стъпки, които могат да го събудят, докато в същото време напълно липсва реакция на виковете зад прозореца или мощния рев на мотоциклет).

Ситуацията е по-сложна - хиперчувствителността не винаги се предизвиква от психологическа обусловеност. Може да се каже, че чувствителността по време на сън като цяло се проявява по един непостижим начин - сякаш сензорните сигнали притежават множество характеристики, които ние не можем да отчитаме (тоест тези характеристики изобщо ги няма в приетото наяве описание на света).

По такъв начин, дори без да извикваме екстрасензорните възможности на възприятието по време на сън, получаваме една доста странна картина. Слабите сигнали стават силни и попадат в центъра на възприятието, силните минават в периферията и на практика престават да се осъзнават, фините и почти неуловими телесни реакции на външното поле придобиват сила, яснота, детайлизация и обем.

Сензориумът е "изместен" по отношение на осъзнаването, и то значително. С това веднага отговаряме на втория по важност за сънувача въпрос: дали външното винаги присъства в сънуването? ВИНАГИ. Проблемът е да се осъзнае това присъствие.

Тук откриваме непосредствената връзка между обема на външното възприятие и силата на нашето внимание, а също и доколко то е тренирано. И най-бледото и безсъзнателно сънуване в периферията, на неясния фон на бледите и автоматични образи, съдържа невидима енергийна следа от външната реалност. Обемът на външното възприятие зависи от интензивността на вниманието.

А силата на вниманието се колебае постоянно. Това, което се случва с вниманието наяве, продължава и насън. Изблиците на съсредоточеност се редуват с изпадане в разсеяност и дори забвение. Потапяйки се в потока на сънуваните образи, обикновеният човек в най-добрия случай усеща само един-два мига на съсредоточеност.

В тези кратки моменти неговото съзнание се разгръща навън и той получава няколко впечатления от реалността. Но дори когато впечатлението се отнася към обичайния диапазон на първото внимание, на него не му достига време да го "разпознае" вярно, да го сравни с инвентаризационния списък. Остава само една неясна сянка, призрак, ; някакво несигурно чувство.

По-нататък започва "приказката". Вниманието е изтощено и преминава в режим на забрава, разсеяно блуждаене в пространството на самия тонал - откъслечни асоциации, мисли и фрагменти от образната, емоционалната и чувствената памет. Избликът на внимание се превръща в спусък, който задвижва историята от образи, мисли и чувства.

Тоналът сам си разказва "приказка", която ние понякога можем да си спомним и да разкажем на другия ден. Това именно е обичайното сънуване на обикновения човек. В него или няма нищо "външно" (то е забравено или изтласкано), или се е запазила само миниатюрна негова част, която е изкривена до неузнаваемост.

Това положение може да бъде променено само със специална дисциплина.

Същността й се състои в изработването на такива навици за работа с вниманието, че дори по време на сън бдителността ни да може да побеждава нашата затормозеност и самовглъбеност. За целта имаме нужда от допълнителна енергия и различни видове тренировка. Нагуализмът може да предостави и едното, и другото, в резултат на което обемът на възприятие на външните сигнали по време на сънуване ще нарасне многократно.

Но трябва да се има предвид, че успоредно с увеличаването на обема на външните възприятия се усилва и способността за халюциниране. Активирането на вниманието не може да не доведе до възбуждане на по-голямата част от тоналните структури.

Налага се този проблем да се решава чрез сталкинг, специално прочистване на цялото пространство на тонала - идеи, образи, подсъзнателни конструкции и архетипи, а също така и качествено нови видове внимание, изработени в процеса на тоталното проследяване.

В крайна сметка сънувачът натрупва опит на осъзнаване и опит на тялото, който го превежда по "моста на сънуването" в реалността на второто внимание. Аз ще се опитам да опиша това магическо пътешествие.