Безупречността в практиката на сънуването

Алексей Ксендзюк "Праговете на сънуването"

Първата стъпка по пътя на сънуването няма никакво отношение към технологията. По-скоро тя е формиране на една установка (намерение) и актуализация на определена съвкупност от психологически отношения, йерархия на целите и ценностите, които са нетипични за съвременната социална личност. И както обикновено се случва, когато излизаме извън рамките на определена технология става много трудно да се говори за съдържателния аспект на това усилие.

И все пак аз ще се опитам.

Всеки начинаещ сънувач допуска една много разпространена грешка. Той концентрира усилията си върху техниките, защото безсъзнателно поставя собствената си психика в една редица с елементите на външната среда - природните обекти или механизми. Както вече беше казано, вниманието е проекция на осъзнаването. Следователно не можем да се отнасяме към него по този начин.

В психическото пространство прекалено тясно се преплитат съдържанията на тонала с формите на съсредоточаване, психоемоционалната и психосемантичната сфера - с разпределянето на вниманието, от което се определя структурата на осъзнатостта, а точно това е конфигурацията на енергийните полета, от която зависи абсолютно всичко в съдбата ни и екзистенциалния ни статус.

Ако един начинаещ сънувач не разбира това положение на нещата, той ще бъде смутен от изобилието на предлаганите техники и ще си мисли, че успехът му зависи от това дали ще успее да създаде от тях ефективен комплекс. Той си задава въпроси от рода на: да прилагам ли едновременно всички техники, които са ми известни? Или съществува някаква оптимална последователност? Как да си направя работен график или дневен режим? И така нататък.

Няма да твърдя, че тези въпроси са безсмислени. Идва момент, когато те трябва да получат отговор. Важното е да се осъзнае, че дори идеално разработената методология не е решаващото условие за бързото напредване в сънуването.

Можем да разпределим времето си по минути, да си съставим подробен план от техники и упражнения - и да не постигнем нищо, освен механични изблици на енергия. Изблиците идват и отминават, а съзнанието продължава да запазва неизменния си вид. Дисциплинираността не гарантира възникването на трансформационния импулс.

Колкото и да е парадоксално, пътят към трансформацията и постигането на нови перцептивно-енергийни полета (на второто внимание) започва с трансформация. Това, което наистина има значение е качественото преобразуване на чувствата. То формира намерението и пак то преразпределя силите на осъзнаването по такъв начин, че първото внимание губи своята самодостатъчност и затвореност.

Обичайната картина на света се променя с помощта на чувствата. Чувствата пък се инициират с идеите, които сами по себе си са безсилни. Менталните призраци, разсъждения и концепции придобиват енергийна "плът" само чрез непосредствено изживяване. Този момент е загадъчен и почти не може да се опише. Дон Хуан го нарича "зов на духа".

Това е вътрешна инициация, която изглежда спонтанна и дошла от нищото, тя е особен резонанс на осъзнаването с аспектите на Света, които преди това са се намирали в сянка. Това е моментът, в който се извършва скритата работа на преразпределящото внимание.

Опитът показва, че първата трансформация на чувствата най-често възниква с приемането на идеята за толтекската безупречност. Тъй като безупречността се състои от цялостен комплекс идеи, които определят отношението ни към Света и самия себе си, всеки практикуващ намира тук някакъв ключов момент. (Като се вземат под внимание импринтните ядра на личността, описани в книгата "Неведомият човек", в този ключов момент лесно може да се види реимпринтира-щия фактор.)

За някои това може да бъде идеята за смъртта като съветник, за други - поемането на отговорност за постъпките си, контролираната глупост или смирението на воина. Най-важното е да се включи преоценката на ценностите и отношенията и да се роди едно ново настроение - "чувството на безупречност".

Независимо от това, че в предишните си трудове многократно съм описвал безупречността като психотехнология, тя се проявява във вътрешния свят на практикуващия като едно цялостно чувство. Страхът от смъртта, чувството за собствена значимост, самосъжалението са определени цели, обекти на специалната работа на вниманието. А сталкингът тук се явява като задължителен инструмент, който осигурява трансформацията на тези чувства - основни комплекси на тонала.

Психотехническият аспект е присъщ на безупречността по един съвсем естествен начин. Той няма нужда от специално култивиране. Как става това? Например размишляването върху фундаменталното отношение "Аз и Светът", което е същността на безупречността, води до самонаблюдение и проследяване на собствените реакции и усещания. Оттук възниква цяла серия дисонанси, предизвикана от появата на дистанция между потока на автоматизмите на реагиране и самото осъзнаване.

Отделянето на тази дистанция и задържането на произволното внимание върху нея създава необходимите условия за спиране на вътрешния диалог и не-правенето. Така психо-техниката възниква от самата позиция на вниманието. Когато психотехническият метод се осъзнае напълно, той се използва за усилване на чувствения фон на безупречността.

Ако всичко е както трябва, възниква "чувство на безупречност", за което няма дума в нашия език (защото това чувство отсъства като точка в инвентаризационния списък на нашия тонал, тъй като е извън сферата на споделения психологически опит на нормалния човек). Можем само да изброим най-забележимите ефекти, предизвикани от това чувство:

а) необикновена алертност на вниманието,
б) яснота и яркост на възприятията,
в) лекота,
г) отстраненост, безстрастие,
д) спонтанна ефективност на реакциите и действията,
е) осъзнатост на вътрешното и външното пространство. И т. н.

Разбира се, новото чувство е нестабилно. То идва и си отива, като прави очевидно обстоятелството, че енергийният тонус на нашето тяло и на нашето осъзнаване постоянно се колебае. Ако по-рано не сте забелязвали това, сега със сигурност ще го забележите.

Настойчивото и непрекъснато практикуване прави изблиците на "чувството на безупречност" по-дълбоки и по-продължителни. В края на деня вие по-често усещате необикновена бодрост и интензивност на осъзнаването дори на фона на измореното физическо тяло. А това е най-важната предпоставка за задействане на психотехническите методи за навлизане в сънуването. Познаването на технологията в този случай има реална полза.

Има хора, които удивително лесно постигат подобна настройка, сякаш им е липсвал само лек тласък, за да се задвижат скритите им резерви от чувства. За съжаление такъв тип хора в съвременния социум не се срещат много често. При Кастанеда дон Хуан нарича тези щастливци притежатели на "добър тонал".

"Добрият тонал", тоналът на воина - това, разбира се, са метафори, но в този случай зад метафората се крие едно реално и съществено важно съдържание. Описвайки създаването на такъв тип тонал, дон Хуан в частност ни напомня за "пренасянето на описанието на света на страната на разума". Какво се крие зад тези думи?

Може да се каже, че тоналът е един вид регулиращ механизъм, който по един или друг начин се разпорежда с даденото на човека лично намерение. Не просто с енергията, а именно с намерението - енергията, насочена и настроена към определено взаимодействие със света, като в този "свят" е включено и енергийното тяло на самия човек, тъй като по отношение на намерението всичко съществуващо се явява като външно. По такъв начин конфигурацията на тонала определя къде точно и колко интензивно ще бъде насочена енергията.

В повечето случаи хората формират своето описание на света небрежно и хаотично. Стихийната работа на вниманието се свежда до проследяване на получените с помощта на социалното научаване конструкции, които са фрагментарни и се обединяват помежду си по безсъзнателен начин - тоест наивно и ирационално. По тази причина инвентаризационният списък на техния тонал е аморфен и дори тогава, когато самите елементи в тоналното описание не са много, те сякаш са "заобиколени" от емоционално поле, пренаситено с дълги редици от неупорядъчени асоциации.

В резултат на това вниманието е изцяло заето с инвентаризационния списък, с догадките, идеите и предразсъдъците, произтичащи от него. Цялото лично намерение, което следва вниманието на такъв човек, се разлива хаотично в неясни и непремислени области, където важното и неважното, реалното и илюзорното са объркани.

Да се промени тази ситуация е много трудно. Най-големият проблем се състои в това, че човек с такъв лош тонал не е в състояние самостоятелно да го промени или да го сложи в ред. Причината е отново същата - десетки и стотици точки от инвентаризационния списък през цялото време ангажират вниманието на тонала и го принуждават да изразходва цялото си налично намерение за тях.

В резултат не възниква дори мотив за трансформация. Ако все пак мотивът се формира по някакъв чудодеен начин, той като правило не е стабилен и не може да доминира в психологическата структура на личността. Енергията на личността се връща в привичния режим на поддържане на вътрешния хаос, или пък мотивацията се деформира така, че да не влиза в противоречие с безсъзнателните влечения и постоянното снизхождение към самия себе си.

Хората с добър тонал имат друга, по-ефективна психо-енергийна конфигурация. Още от най-ранните етапи на личната история те конструират своето лично описание на света по толкова компактен и систематизиран начин, че върху стената на "мехура на възприятието" се образува празно място - свободно от частни съдържания и рефлексиите по техен адрес. Очевидно е, че във формирането на добрия тонал участват не само социалните фактори (като научаването и референтната среда), но в известна степен и генетичните и биофизични фактори.

Между другото, самото разделяне на света на социално и физическо (биологическо) е една условност, възникнала в описанието. В енергийната Реалност съществува само цялостност, която не може да бъде сведена до никакви категории. Ако следваме класическите представи, няма да ни бъде лесно да разберем това. И все пак, не бива да се игнорира обстоятелството, че не само средата оформя личността, а и психоенергийната конституция на индивида формира средата.

Разбира се, "мехурът на възприятието" и "празното място" също са само метафори. "Празното място" е нещо като липса на покривало, голото битие. Когато забележи такова "празно място" личността неминуемо се замисля за отношението на човека към големия свят. Пустотата се запълва с архетипни символи, формирани в религиозните, мистичните и окултните доктрини.

Човек, който е открил бяло петно в описанието на света, насочва намерението си към екзистенциални цели - там той намира пространство и перспектива. А какво да прави човек, който е излязъл извън стените на своя малък, задръстен с вехтории килер, в перспективата, пред лицето на големия свят? Да създава смисли - такива смисли, които ще поберат грандиозността на света и осъзнаването в един психологически комфортен модел. Нека този модел се опира на метафизичните ни фантазии - ние сме готови да забравим за това в името на собственото си спокойствие.

Човек, който няма чисто място на повърхността на перцептивния си "мехур" дори не разбира за какво е необходимо всичко това. Мащабите на неговото светоописание са изключително малки, а тоналът му е набит до пръсване с нужни и ненужни съдържания. Тук просто няма място, където би възникнало пространство на осъзнаването, толкова остро нуждаещо се от смисъл. Ето защо един стандартен човек гледа на "духовните търсачи", на мистиците, маговете и медиаторите като на "чудаци", които си нямат друга работа.

Между "добрия" и обикновения тонал има цяла пропаст. Само на пръв поглед изглежда така, сякаш тя може да бъде преодоляна чрез образование, възпитание, оформяне на интереси и други педагогически измислици. Както е в знаменития афоризъм на дзен - "ако чашата е пълна догоре, не можеш да долееш и капка". Обикновеният тонал е точно такава "пълна догоре чаша".

Както е известно, добрият тонал може с дисциплина да се трансформира в тонал на воина. Такава е вътрешната логика на оптимизацията на описанието на света. Ако един носител на добър тонал се отнася към "голото" битие също толкова строго и последователно както към останалата част от своя инвентаризационен списък, той няма да се повлияе от хипнозата на религията и "метафизическия романтизъм".

По пътя на логиката неговото намерение стига до нагуализма или до друга подобна концепция като най-хармонична за реализацията на неговото разбиране на света и начина му на живот. Казано на даоски език, тук той намира своето "ли" - хармоничната и близка до него проява на дао. Той намира "пътя на сърцето", по който може да се върви вечно. Тук всичко за него е естествено, нищо не го дразни или изморява, всичко има своя смисъл и отдалечена в безкрайността цел.

Разбира се, дори добрият тонал не прави пътя по-лек и безоблачен. Той дава само първия тласък, помага да насочим погледа си в правилната посока, да намерим вярното съсредоточаване и да осъзнаем фундамента на безупречността. Когато се насочваме към практикуване на трансформацията, към психотехниките на сънуването или сталкинга, възникват различни проблеми - понякога те са толкова сериозни и сякаш неразрешими, че ни обземат съмнения: "Ще мога ли изобщо да постигна успех?"

Като говорим за науката за усилване на осъзнаването (чрез сънуване и сталкинг), с нея не могат да работят успешно само хора със сериозни психически (психоенергийни) нарушения или страдащи от тежки заболявания на физическото тяло. Успехът на носителите на правилния тонал зависи на първо място от това, доколко ще успеят да формират навика за управляемо преразпределяне на вниманието - възприятието - осъзнаването.

Най-разпространените проблеми в практиката са два вида:

Затруднения в намирането на "ключовото звено", точката на прилагане на основните усилия за решаването на поставената задача. Те са свързани с липсата на достатъчно яснота на ума и най-вече на чувството за самата задача или със слабата активност на вниманието, с усилването на което практикуващият не се е занимавал достатъчно настойчиво.

"Бунтът" на тонала. В този случай практикуващият знае и усеща какво да прави, как и защо, но перспективите на това "правене" плашат неговия тонал. Тоналът измества това плашещо го знание и упорито се опитва да убеди сам себе си, че нищо не разбира. Опитите от такъв характер много често са съпроводени с ирационални изблици на страх от смъртта, защото една от най-важните функции на страха от смъртта е защитата на тонала от всякакви промени.

И в двата случая депресията присъства като фон. Непостижимостта на задачата и несъзнателното нежелание да се реши тази задача са еднакво потискащи. Всъщност депресията е само показател максимално да се засили практиката. В известен смисъл това дори е благоприятна ситуация, защото "врагът" придобива форма - вие съвсем определено усещате и виждате симтомите, от които трябва да се избавите, а също и деформациите, които трябва да бъдат поправени.

Преди всичко се изисква сериозно отношение към работата. Да не подхранваме депресията, като вяло и разсеяно блуждаем в нея, а да мобилизираме всички ресурси на осъзнаването, за да разберем едно много просто нещо: какво всъщност искам аз и какво не. Какво е онова, което по време на практикуването и неговите неизбежни резултати може да уплаши безсъзнателното в мен, да ме раздразни и да ми се стори неприемливо?

Може би това е призракът на самотата, разривът на връзките и отношенията, отказването от навиците, загубата на "уюта" на тонала, където той е свикнал да дреме? Трябва веднъж завинаги да си изясним - какъв живот искаме в действителност? Всичко е много просто: уютната неподвижност, ако я погледнем трезво, може да се окаже много по-страшна безнадежност и от най-тревожните промени.

Вие трябва да убедите тонала си, като използвате неговите собствени средства - онова, към което той несъзнателно се стреми, в действителност е неприятно, тъжно, празно и безсмислено. Затова противоречието между желанието да се променим и желанието да останем неизменни е измислено. Такова противоречие няма, затова няма и никакъв реален избор.

Страхът от промяна няма смисъл, защото във вечния застой, който ни се струва удобен и безопасен, в действител ност се крие смъртта. В основата на безсъзнателното откриваме един странен парадокс - страхът от смъртта е предизвикан от тайното желание за смърт. Страхът от смъртта е страх от живота. Всяко движение е по-добро от уютния покой, защото уютът и покоят са илюзорни, в своята същност те са забвение.

Когато тоналът накрая осъзнае, че няма никакъв реален избор, вие преодолявате парализата на осъзнаването и пристъпвате към практикуване. Колкото по-интензивно е то (дори в случаите, когато сякаш няма видими резултати), толкова повече намалява тази мъгла в главата ви и толкова повече реален живот има тук и сега. Потиснатото състояние, депресията и тревожността изчезват в процеса на целенасоченото усилване на осъзнаването. Задачата на живота се решава дори тогава, когато не знаем как точно да я решим.

Ще повторя нещо, за което много пъти съм говорил в предишните си книги. Ако практикуващият редовно изпада в мрачна безизходност, ако е потиснат, ако заобикалящият го свят му се струва враждебен или празен и безсмислен, той се движи в посока, обратна на целта на нагуализма. Защото всичко това е признак на отслабване, а не на усилване на осъзнаването, не е доближаване до безупречността, а отдалечаване от нея, не е придобиване на Сила, а е нарастващо изтощение. На този психоемоционален фон всяко потапяне в сънуването и във второто внимание се постига с механично усилие и само влошава ситуацията.

Правилното движение по "пътя на воина" в крайна сметка води към равновесие, покой и позитивно отношение към света. Това се постига с помощта на безупречността и сталкинга. Тези дисциплини са разгледани подробно в предишната ми книга. Ще отбележа само, че постоянните затруднения в тази област са свързани с това, че дълбоките съдържания на безупречността са недостъпни за тонала.

В тази връзка някои формулировки и понятия като че ли ни се изплъзват. Просто опитът на безупречността, който в много отношения е полярно противоположен на опита на обичайната за социалния човек "угриженост", ни е малко познат. Докато работим над безупречността, ние се сблъскваме с трудната транслация на опита по същия начин, както и в процеса на непосредственото перцептивно проникване в новите полета на енергийната реалност.

Навсякъде, където Реалността си пробива път през описанието, ние не можем да съвместим явлението и неговата формулировка. Защото безупречността по същество е контакт с Реалността посредством най-адекватното реагиране, в състояние на безупречност всякакви формулировки са излишни. Обърнете внимание, че описанията на безупречността и сталкинга на Кастанеда не фиксират самия психологически феномен, а само доближаването до него и съпътстващите го условия.

Думите са необходими, за да се доближим до Реалността. Самата реалност винаги се намира извън думите.

Чувството на безупречност е изходната позиция на сънувача наяве. Когато сънувачът отваря тази позиция, в неговата практика се извършва решителен пробив. Независимо от ограниченията на езика, формулировките и понятията, аз ще се опитам да опиша това наистина продуктивно състояние.

Ние постоянно повтаряме след Кастанеда две думи: "безупречност" и "намерение". В моите книги аз разпределям състоянието на части, аспекти, и се опитвам да ги изпълня с "техническо" съдържание. Но ако читателят не е запознат с интегриращия образ-чувство, технологичното описание, разделено на елементи, ще изясни малко от нещата. Как да се опише чувство, което стои зад аналитичния материал?

Това е проблем, който още никой не е решил. Как да предадем опита?. Това е "фон", който съществува в своя истински вид, докато не започне да бъде описван.

Езикът го "разкъсва". Метафорите и коаните , "намеците" (онова, което така добре умеят да правят майсторите на дзен) са единственото средство. Но и това средство е твърде ограничено като възможност, тъй като не е универсално, а е крайно субективно и изисква много фин резонанс. Практикуващите дзен постигали ефект след дълги години концентрация върху намека, за да се изтръгнат от пленничеството на езика и да усетят реалността, която стои зад метафората или парадокса.

С други думи, трябва да се живее в "метафората", в "символа". Тогава всеки час и всяка минута от всекидневието се превръщат в практика на определено осъзнаване. Всъщност точно това е намерението.

Например какво означава призивът да се откажем от "загрижеността за собствената си съдба"? Ясно е, че това е резултат на безупречността, която е разпределена и анализирана чак до списъка на фундаменталните импринти. Ясно е също така, че зад него стои намерението на Свободата и Трансформацията. Но всичко това са безсилни думи, докато не са оплодени с прякото чувство на Реалност, на онова, което се намира "зад" тонала.

Това е чувството на себе си и на заобикалящия свят. То е специфично, то се отличава от чувствата на "нормалния човек". Ако това чувство е активно и непрекъснато, независимо от това с какво се занимаваме, вниманието и енергията се разпределят по качествено различен начин. Тоест практиката тече дори в момент на най-отдалеченото от нагуализма правене. Може да плевите лехи или да пишете компютърни програми, да готвите, да ходите по магазини, да следвате всякаква социална рутина - практиката няма да спре.

Тъй като самото чувство не може да се опише, просто ще опиша неговите компоненти. Аз ще ги изброя, а вие си помислете - в каква степен непрекъснато изживявате това. Не става дума за умствени концепции и други подобни приказки. Интересува ни чувствения опит.

Чувството на света на безупречния сънувач например се изразява:

(1) в неделимост на такива модуси на битието като "яве" и "сън";

(2) в неделимост на темпоралните координати на описанието - "минало", "настояще" и "бъдеще";

(3) в неразличаване на "смислите" на описанието на света. (Подразбира се невъвлечимост в обусловеното от "смислите" реагиране. Ние приемаме всичко, което става около нас като условни знаци. Ние се занимаваме с тях без да приемаме вътрешно тяхната реалност.)

Това е крайната степен на отстраненост, на неучастие, "съзерцателност" на фона на активното действие. Към подобни състояния се стремят будистите, карма-йогите, които провъзгласяват "незаинтересованото действие" и много други, макар че метафизичните оправдания, които използват, правят това състояние не толкова "чисто".

Чувството на себе си на безупречния сънувач се опира на Два водещи компонента:

(4) Постоянно възприятие на енергийното тяло.

(5) Възприемане на вниманието като силов процес.

Поддържането на тези чувства води до специфично осъзнаване на самия себе си като поле сред други полета, а на своето внимание и възприятие като на поток, способен да поглъща и излъчва енергия.

Нарочно не утежнявам това описание с подробности. Изброените пет компонента са напълно достатъчни, за да се ускори максимално придвижването по Пътя на сънуването.

Това е точно вътрешна позиция, не е упражнение и не е разновидност на медитация, която изисква усамотение и други специални условия. В тази позиция трябва да се живее от сутрин до вечер. И тогава всяка нощ вие ще странствате по новите светове на безкрайната Реалност на нагуала.

Първият и непосредствен ефект е победата над страха, който пречи на излизането на сънуваното тяло. Особената тъмнина и чувството на падане, които много често съпровождат преместването на събирателната точка, могат да предизвикат мощната съпротива на тонала. Причината е в енергийната паника, предизвикана от изблика на страх от смъртта.

Страхът поглъща значителен обем от енергията и вниманието на сънуването угасва почти мигновено. Ако сте се научили да поддържате осъзнаването на енергийното тяло в света на условното описание през деня, ще можете лесно да преминавате от един свят в друг без такива загуби, които съществено забавят практикуващия.

Изобщо трябва да се отбележи, че повечето затруднения в практиката на сънувача са свързани с безсъзнателните и полусъзнателни напрежения. Някои от тях са скрити толкова дълбоко, че не могат да бъдат извадени без специален сталкинг. А е абсолютно необходимо да бъдат извадени. Безсъзнателните напрежения са опасни врагове на сънувача.

Когато практикуващият спира вътрешния си диалог или извършва друго неправене, насочено към освобождаване от фиксацията на събирателната точка, силите на безсъзнателното се реализират по най-непосредствен начин, като ни принуждават да събираме негативни и разрушителни образи. Опитът на сънувача в този случай се превръща в поредица от кошмари, той е монотонен и неприятен. Сънувачът губи цели години, сражавайки се през нощта с нечистотиите на собствения си тонал. Ако той не осъзнае истинските причини за това положение, рано или късно ще попадне в капана на енергийното изтощение.

Ето защо най-важен компонент от дневната практика на сънувача е сталкингът.